Най-сетне Дани спря на един кръстопът и ме изгледа със сияещо лице. Моторът му мъркаше.
— Какво ще кажеш?
Раздвижих устни, но не можах да произнеса и звук. Дани прие това за съгласие.
— Е, сега, като схвана как става, да увеличим ли малко скоростта?
Мъчително се опитах да произнеса думите: „Моля те, Дани, искам да си отида у дома. Искам да видя мама“, но пак не съумях да проговоря.
И той полетя отново. В продължение на часове се надбягвахме с налудничава скорост през безкрайни гори, преджапвахме потоци, заобикаляхме на косъм големи скали, прелитахме над паднали дървета. Когато най-сетне този кошмар в будно състояние приключи, краката не ме държаха.
После, за да отпразнуваме чудотворното си оцеляване, се отбихме на по една бира в кръчмата на Мърфи. Когато барманката постави чашите на тезгяха пред нас, ме осени идея: ето нещо, което наистина можех да правя през зимата — да пия.
Бях открил призванието си. Не съм се усъвършенствал напълно — краката ми продължават да отказват на третия час — но упорствам с тренировките за издръжливост и разчитам на добри постижения през сезона 1989–1999.
Летящият кошмар
Баща ми беше спортен журналист и работата му налагаше да пътува често със самолет в ония времена, когато този начин на пътуване не беше толкова обичаен. Понякога ме взимаше със себе си. Разбира се, беше много вълнуващо да отида някъде с татко за уикенда, но най-интересното преживяване беше да се качиш на самолета и да се озовеш някъде другаде.
Всичко, свързано с тази процедура, те караше да се чувстваш по-специален и някак привилегирован. При приемането на багажа бяхме част от малка група добре облечени хора — защото в онези времена хората се обличаха добре, когато тръгваха на път със самолет. Когато извикваха полета ни, прекосявахме широката писта към блестящ сребрист самолет, и се качвахме по стълбата на колела. Влизането в самолет приличаше на приемане в специален клуб. Самото качване на борда те караше да се чувстваш елегантен и изтънчен. Седалките бяха удобни, а за дете като мен — направо просторни. Усмихнатата стюардеса обикновено ми подаряваше значка, на която пишеше „помощник-пилот“ или нещо също толкова внушително и отговорно.
Цялата тази романтика изчезна отдавна. Днес в Америка пътническите самолети са заприличали на автобуси с крила, а авиолиниите, без никакви приятни изключения, се отнасят с пътниците като с дразнещ товар, който на времето са приели да пренесат от едно място на друго, но междувременно съжаляват за съгласието си.
Нямам възможност да се отдам на описания на изтощителните особености на пътуването по въздух в съвременна Америка — задължителното дублиране на местата в полетите, безкрайните опашки, закъсненията, случаите, в които откриваш, че „директният“ полет към Маями е с деветдесет минутен престой в Питсбърг, където се сменя самолета, почти пълната невъзможност да откриеш дружелюбно лице сред наземния персонал, където те третират като идиот или като цифра.
И все пак, по някакъв странен начин, авиолиниите продължават да се държат, като че ли сме още 1955 година. Да вземем например демонстрациите на мерките за безопасност. Защо след толкова изминали години стюардесите продължават да нахлузват надуваемата жилетка през главите си и да ви показват как да дръпнете малката връвчица, за да я надуете? В цялата история на пътническата авиация нито един живот не е бил спасен благодарение на осигурените надувни жилетки. Особено ме впечатлява малката пластмасова свирчица, приложена към всяка спасителна жилетка. Винаги си представям как летя с главата надолу към океана с 2000 километра в час и си мисля: „Добре поне, че имам тази свирчица“.
Няма смисъл да си задаваме въпроса какво имат предвид с това, защото нямат нищо предвид. Наскоро летях от Бостън за Денвър. Когато отворих шкафчето за ръчен багаж над главата си, открих сгъната надуваема лодка, която заемаше цялото пространство.
— Тук има лодка — казах сащисано на минаваща стюардеса.
— Да, сър — отвърна тя сопнато. — Самолетът отговаря на изискванията за оборудване на презокеански полети. Продължих да я зяпам изумено.
— И кой точно океан прекосяваме, когато летим от Бостън към Денвър?