— Самолетът отговаря на изискванията за оборудване на презокеански полети, независимо от това дали в плана за полетите се предвиждат такива или не — гласеше стегнатият отговор (или нещо също толкова безумно и несвързано).
— Да не искате да ми кажете, че ако се наложи да се приводним, сто и петдесет пътници ще влязат в лодка за двама души?
— Сър, тук също има плавателен съд — тя посочи шкафа над отсрещната седалка.
— Значи две лодки за 150 души? Не ви ли се струва малко абсурдно?
— Аз не създавам правилата, сър, а вие пречите на движението по коридора.
Говореше така, защото всички стюарди и стюардеси говорят така с теб, ако ги попритиснеш, а понякога и дори да не си го сторил. Убеден съм, че в САЩ няма друга търговска организация, в която да се гледа толкова повърхностно на обслужването и отношението към клиента. Много често някоя съвсем безобидна постъпка — заставане пред гишето за „чекин“, преди чиновникът изрично да ви е повикал, запитването защо закъснява някой полет, дори това, че няма къде да си оставите палтото, защото в шкафа над главата ви има лодка ги кара да стават заядливи и раздразнителни.
Но нека погледнем и от другата страна — с изключение на мен и още няколко кротки хорица, които вярват в спазването на ред, повечето пътници в Америка заслужават такова отношение. Заслужават си го, защото влачат огромни ръчни чанти и колички, които са поне два пъти по-големи от разрешения размер на ръчен багаж, така че шкафовете над седалките са претъпкани много преди всички пътници да са се качили в самолета. За да са убедени, че ще си намерят празно шкафче, се качват, преди да са повикани. На който и полет да се качите, поне двайсет процента от пътниците седят на места, чиито номера още не са съобщени от стюардесата. Наблюдавах този процес с умора и отвращение наскоро и мога да ви гарантирам, че заради това качването на пътниците и излитането на самолета в крайна сметка става след два пъти повече време от реално необходимото.
В резултат се води някаква война между пътниците и персонала на авиолиниите, която често се отразява на невинните по начин, който налага раздаването на правосъдие.
Спомням си как преди няколко години аз, жена ми и децата се качихме на полет от Минеаполис, на път за Лондон, и установихме, че са ни дали места в шест различни части на самолета, някои по на двайсет реда разстояние едно от друго. Учудената ми жена сподели това с една минаваща стюардеса.
— И какво очаквате да направя аз сега? — попита стюардесата с тон, който говореше, че има нужда от опреснителен курс по поведение с клиенти.
— Бихме искали да сменим местата си, така че да бъдем заедно, ако обичате.
Стюардесата се изсмя.
— Нищо не мога да направя сега. Вече настаняваме пътниците. Не погледнахте ли бордните си карти?
— Само най-горната. Чиновничката на гишето — между другото, също много раздразнителна личност — не ни каза, че ни е разпиляла из целия самолет.
— Нищо не мога да направя.
— Но ние сме с малки деца.
— Съжалявам.
— Да не искате да ми кажете, че трябва да оставя едно двегодишно и едно четиригодишно дете сами по време на осемчасов полет над Атлантическия океан? — попита жена ми. (Идеята не ми се стори чак толкова неприемлива, но седях до нея с мрачно лице, в израз на солидарност).
Стюардесата въздъхна измъчено и най-сетне помоли една приятна възрастна двойка да си сменят местата, така че жена ми и двете по-малки деца поне да седят заедно. Останалите си седяхме разделени.
— Следващия път си гледайте бордните карти — сопна се стюардесата на жена ми накрая.
— Следващия път няма да ползваме вашите услуги — отвърна жена ми. Така и направихме.
— А някой ден ще опиша тази случка, за да разберат всички какво представлявате — подвикнах аз високомерно. Разбира се, не казах нищо подобно, и би било много некоректно да напиша, че с нас се отнесоха така гадно в самолет на авиолинните „Нортуест“, затова и не го правя.
Изгубен в киберсвета
Когато се пренесохме да живеем в Америка, промяната в електрическата система ме накара да подновя всичко в офиса си — компютър, факс, телефонен секретар и какво ли не още. Не ме бива да пазарувам, нито пък умея да се разделям лесно с големи парични суми дори когато съм в най-добро настроение, така че перспективата да се влача от магазин на магазин и да изслушвам хвалебствията на поредния продавач за чудните качества на всякакво оборудване за офиси ме изпълваше с мрачни подозрения.
Затова можете да си представите радостта ми, когато още в първия магазин за компютри, който посетих, ми предложиха машина, в която бяха вградени всички необходими ми принадлежности — факс, телефонен секретар, електронен органайзър, възможност за връзка с Интернет, изобщо всичко, за което може да се сетите. Описан в рекламата като „Съвършеното решение за Вашия офис у дома“, този компютър трябваше да върши всичко, само дето не вареше кафе.