И така, отнесох го у дома, инсталирах го, запретнах ръкави и написах весел факс до един приятел в Лондон. Написах номера на факса му в съответното каре, съгласно упътванията, и натиснах копчето за изпращане. Почти незабавно откъм вградените колони на компютъра се понесоха звуците на набиране. Чу се иззвъняване, и най-сетне напълно непознат глас, който каза с подчертано френско произношение: „Ало? Ало?“
— Ало? — казах аз в отговор и осъзнах, че няма начин да разговарям с този човек, който и да бе той.
От компютъра ми се понесе писклив факс-сигнал.
— Ало? Ало? — продължи французинът, вече с отсянка на учудване и притеснение. След миг затвори и моят компютър пренабра незабавно номера му.
Така продължи почти цялата сутрин — компютърът ми упорито досаждаше на неизвестно лице, което се намираше Бог знае къде, докато аз търсех трескаво в наръчника начини да откажа операцията. Накрая, в отчаянието си, извадих щепсела от контакта и компютърът изключи, надавайки всевъзможни звуци, а на екрана се изписваха неща от рода на „Голяма грешка!“ и „Криза в харддрайва!“.
Три седмици по-късно — това е чистата истина — получихме телефонна сметка от 68 долара за международни разговори с Алжир. По-нататъшни проучвания установиха, че авторите на софтуера не са предвидили възможността за международна връзка. Програмата разчитала само телефонни номера в САЩ. Изправена пред нещо друго, изпадала в програмен еквивалент на нервен припадък.
Установих също така, че електронното тефтерче има подобна неразбираема непоносимост към неамерикански адреси, което го правеше напълно ненужно, и че секретарят имаше обичая да се включва по средата на разговор. Дълго време се чудих как нещо толкова скъпо и препоръчвано като последна дума на техниката може да бъде толкова безполезно, докато най-сетне осъзнах, че компютърът е тъпа машина, способна да върши умни неща, докато програмистите са умни хора, способни да вършат невероятни тъпотии. Съчетанието между тях води до опасно съвършенство.
Неминуемо вече знаете всичко за опасността от срив на компютърните системи при настъпването на новото хилядолетие. Ще рече, точно в 00 часа и 00 минути на 1 януари 2000-та година всички компютри по света ще бъдат обзети едновременно от мисловен процес, който ще тече приблизително така: „Ето ни в нова година, която завършва на 00. На бас, че е 1900. Ама пък ако е 1900, по това време още не са били изобретени компютрите. Значи аз не съществувам. В такъв случай май ще е най-добре да се изключа и да си изтрия паметта.“ По приблизителна преценка разходите по оправяне на последиците от такъв мисловен ход ще възлизат на 200 трилиона газилиона или някаква подобна космическа сума. Междувременно програмистите са в състояние да пишат 80 000 реда функционални кодове, но не им минава през ума, че на всеки сто години започва нов век. Крайно пагубна комбинация.
Когато прочетох за първи път, че компютърната индустрия е успяла сама да си създаде такъв огромен, фундаментален и глупав проблем, незабавно разбрах защо моят компютърен факс и всички оставали дигитални играчки са безполезни. Но и това не обяснява удивителната и върховна безполезност на коректора в моя компютър.
Както почти всичко, свързано с компютрите, коректорът е нещо прекрасно по принцип. Когато напишете нещо, активирате коректора и той проверява текста за неправилно написани думи. Всъщност, тъй като компютърът не познава думите, той търси познати струпвания на букви — и тъкмо тук започва разочарованието.
Като начало, компютърът не разпознава собствени имена — на хора, градове, корпорации и т.н. Компютърът ми не приема и неамериканския начин на изписване на определени думи. Не различава много множествени и дублетни форми, съкращения и акроними. Между другото, явно не разпознава и нови думи, влезли в обращение след края на мандата на Айзенхауер. Тоест, разпознава „спътник“ и „битник“, но не е и чувал за „Интернет“, „факс“, „киберпространство“, а и за „дръвник“, като е станало дума.
Но най-забележителната характеристика на моя коректор — и това е нещо, което може да осигури дълги часове забавно прекарване на времето за човек, който е лишен от личен живот — е, че той е програмиран да предлага алтернативи. В повечето случаи алтернативите са нещо неповторимо. За настоящата глава например коректорът предложи „интернат“ вместо „Интернет“, думата „факс“ предизвика не по-малко от трийсет и три предложения, включително и „фаза“, както и поне две, непознати на лексикографията — „falx“ и „phose“. Затова пък на „киберпространство“ не успя да измисли нищо.