Опитвам се безуспешно да намеря някаква логика, по силата на която компютърът и програмистът, работейки в тандем, са могли да предположат, че човек, написал думата „факс“, всъщност е имал намерение да напише „фаза“ или защо на „кибер“ се предлага алтернатива „chubbier“62, а не „диня“ или „бензиностанция“ например, за да цитираме две също толкова произволно подбрани предложения. Може да съм буквоед, но според мен компютърна програма, която предлага да заменя съществуваща с несъществуваща дума (като „phose“ например), може би не е съвсем готова да бъде предлагана на пазара.
Системата не само предлага дебилни алтернативи, ами направо ти ги тика в текста. Трябва да наредиш категорично и изрично в никакъв случай да не го прави, защото, ако случайно натиснеш копче, приемащо предложението, коректорът автоматично подменя думата в целия текст. По тези причини, обзет от отчаяние и напълно изтощен, през последните месеци вадех от компютъра текстове, в които думата „Минеаполис“ беше подменена с „монополист“, а особено любима ми беше подмяната на „Реноар“ с „раиран“. Ако съществува простичък начин за изчистване на тези нежелани трансформации, то аз не съм го открил.
Сега прочетох в „Ю Ес Нюз енд Уърлд Рипорт“, че същата тази компютърна индустрия, която е пропуснала да забележи наближаването на новото хилядолетие, е пропуснала и факта, че материалите, на които запаметява информация, бързо се похабяват. Учени от НАСА, които наскоро се опитали да извадят информация за мисията на „Викинг“ до Марс през 1976 година, установили, че 20 процента от тази информация чисто и просто е изчезнала, а останалата част е застрашена от същото.
Излиза, че програмистите има да поостават в извънработно време през идущите две години. На което аз, честно казано, викам „ура“. Или „урва“, а може би дори „уртикария“, ако на компютъра ми така му харесва.
Хотел „Калифорния“
Трудно е човек да си представи по-противна личност от Робърт Алтън Харис. След като през целия си живот се занимавал с всякакви престъпления, кое от кое по-отвратителни, през 1979 година в Калифорния той убива хладнокръвно две момчета, за да вземе колата им. Когато се качил в колата и я подкарал, доял хамбургерите, които момчетата си били купили.
Харис бил арестуван само след няколко часа, и признал веднага вината си. Въпреки това на щата Калифорния били необходими тринайсет години, през които се водили сложни и скъпоструващи съдебни дела и обжалвания, за да се изчерпят всички други възможности, докато Харис бъде най-сетне осъден на смърт.
Около петстотин други убийци като Харис са осъдени на смърт в Калифорния. Щатът изразходва общо приблизително 90 милиона долара за дела по случаи, при които вината изисква смъртно наказание. От 1967 година досега са изразходвани над 600 милиона долара за дела по углавни престъпления, а са екзекутирани общо двама души (единият от които е Харис).
За мен от всичко изложено дотук става ясно, ако не друго, то това, че издаването на смъртни присъди в Калифорния е лудост. Помислете си само какво би могъл да направи щатът с 600 милиона долара, ако ги бе вложил, да кажем, в образователната система.
Почти всички са съгласни, че толкова усложнена съдебна процедура е неоснователна, но проблемът е там, че американците държат на смъртното наказание. Анкетите постоянно показват, че около три четвърти от тях поддържат издаването на смъртни присъди. Нещо повече, те държат на издаването им за най-разнообразни престъпления. Повече от половината американци считат, че смъртна присъда се полага за продажба на наркотици на деца. Понастоящем според законодателството на САЩ смъртни присъди могат да бъдат издавани за над петдесет престъпления.
Като изключим моралните съображения, според мен има сериозни практически аспекти, които би трябвало да се вземат предвид. Един от тях е непоследователността в определянето на най-тежкото наказание. Осъдените на смърт са почти изключително от мъжки пол — от 1962 година насам на смърт е осъдена само една жена, а този месец в Тексас трябва да бъде изпълнена присъдата на втора. От приблизително 360 души, осъдени на смърт в САЩ от 1977 година насам, 83% са осъдени за убийство на бял, въпреки че само около половината от жертвите на убийствата са бели. В зависимост от това за кой щат става дума, престъпниците имат 4 до 11 пъти по-големи шансове да бъдат осъдени за убийството на бял, отколкото за убийството на чернокож — не особено силно потвърждение на теорията, че правосъдието е сляпо.