Не вярвам да има политик в САЩ — поне не някой от видните политици — който би се изправил срещу такава преобладаваща тенденция в общественото мнение. Едно време политиците се опитваха да променят общественото мнение. Сега те просто реагират на неговите изисквания, което не е много разумно, защото общественото мнение е доста променлив фактор.
В една своя публикация в „Ню Йоркър“ през 1992 година Ричард Нюгард отбелязва, че в Западна Германия смъртната присъда бива отменена през 1949 година, макар че 74 процента от населението било против. През 1980 година застъпниците на смъртната присъда били вече само 26 процента. Нюгард пише: „Хората, които не са израснали в общество, което предвижда смъртна присъда, я приемат като варварски акт, подобен на робството или жигосването“.
Де да беше така.
Достатъчно, благодаря!
Най-сетне си изясних какво е това, което ме дразни постоянно. Просто всяко нещо е в прекалено количество. Искам да кажа, всяко нещо, което човек може някога да пожелае или от което може да има нужда, с изключение на време, пари, добри водопроводчици и хора, които благодарят, когато им отваряш вратата. (Тук е мястото да обявя, че следващият, който не ми благодари, след като съм му задържал отворена вратата, ще получи ритник в бъбреците).
Разбира се, Америка е страна на изобилие и разнообразие, и дълго време, след като се пренесохме тук, се чувствах приятно зашеметен от огромния избор, който се предлага навсякъде. Спомням си как отидох за първи път в супермаркета и колко дълбоко бях впечатлен, когато установих, че там се предлагат цели осемнайсет вида памперси за възрастни. Два-три вида разбирам. Пет-шест би трябвало да покриват всякакви особености на старческото напикаване. Но осемнайсет — брей! Наистина бях се озовал в страната на изобилието. Някои памперси бяха ароматизирани други със специално гофрирана повърхност за допълнително удобство, и се предлагаха с най-различни степени на абсорбиране — от „Малко се изпуснах“ до „Вардаа! Наводнение!“. Разбира се, имената не бяха точно такива, но смисълът беше горе-долу същият. Имаше дори голям избор на цветове.
Почти всички други предлагани продукти — замразена пица, кучешка храна, сладоледи, бисквити, чипс — присъстваха буквално в стотици варианти. Всеки нов вкус като че ли се размножаваше чрез пъпкуване. Когато бях момче, като се кажеше „корнфлейкс“, се разбираше „корнфлейкс“ и толкоз. Сега ги има покрити със захар, ситни, едри, с парчета истински бананоподобен материал, и Бог знае какво още. Бях крайно впечатлен.
Постепенно обаче започнах да разбирам, че изобилието може да бъде и прекалено. Тази мисъл ми хрумна миналата седмица на едно от летищата в Портланд, Орегон. Стоях на опашка от петнайсетина души пред една лавка за кафе. Беше шест без петнайсет сутринта — определено не най-любимото ми време от денонощието, и до извикването на пътниците от нашия полет оставаха двайсет минути, но беше просто наложително да вкарам малко кофеин в организма си. Знаете как е.
Имаше времена, в които, ако на човек му се допиеше кафе, си поръчваше кафе, получаваше кафе, и край. Но тъй като се намирах пред лавка за кафе през деветдесетте години, на клиентите се предлагаха двайсетина различни варианта еспресо, с мляко, с мляко и карамел, късо, мока, еспресо мока, черна мока, американско и още един куп — при това в четири различни грамажа. Имаше и цяло съзвездие от кифлички, кроасани, закуски и пасти, всяка в по няколко варианта, така че всяка следваща поръчка се даваше горе-долу така:
— Ако обичате, карамел мока смес с декофеинизирано кафе и канела, кифла от содено тесто с нискокалорично сирене, и допълнително с млян черен пипер. Маковото семе в полинаситено растително масло ли е печено?
— Не, ползваме двойно олекотен екстракт от слънчоглед.
— Не, не, при това положение променям поръчката. Ще взема троен черен нюйоркски кроасан с крем. С какво масло е правен?
Занимавах се да си представям как хващам всеки клиент за ухото, разтърсвам го здраво трийсетина пъти и казвам:
„Това, което ти трябва, е просто едно кафе и някаква кифла преди полета. Хайде сега кажи нещо ясно и просто“.
За късмет на всички тези хора, докато не съм изпил първата си чаша кафе за деня, особено в едноцифрените часове на денонощието, съм в състояние само да стана, да се пооблека криво-ляво и да помоля за чаша кафе. Всичко друго надвишава способностите ми. Затова си стоях и чаках героично, докато петнайсетте души си дадоха сложните, пространни и удивително индивидуализирани поръчки.
Когато най-сетне дойде и моят ред, се изстъпих пред щанда и заявих:
— Една голяма чаша кафе.
— Какво кафе?
— Горещо, в чаша, много голямо.
— Да, но какво? Мока, мачато, или нещо друго?
— Искам това, под което се разбира „чаша обикновено кафе“.
— Американско ли искате?
— Ако на това му викате обикновено кафе, да.
— Ами то всичко си е кафе.
— Искам чаша обикновено кафе, такова, каквото милиони хора пият всеки ден.
— Значи американско?
— Очевидно.
— С нискокалорична бита сметана или обикновена?
— Не искам сметана.
— Ама американското се сервира със сметана.
— Вижте какво — започнах с много тих глас, — часът е шест и десет. От двайсет и пет минути вися зад петнайсет души, които имат проблеми с вземането на решения, и вече викат пътниците за моя полет. Ако не получа незабавно чаша кафе, ще убия някого, и би трябвало да знаете, че сте на челните места в списъка на кандидатите за жертва.
Сигурно вече сте схванали, че сутрин не съм в най-добро разположение на духа.
— Значи каква сметана искахте, нискокалорична или обикновена?
И така нататък.
Свръхизобилието не само усложнява десетократно всяка елементарна покупка, но по някакъв странен начин дори поражда недоволство. Колкото повече продукти се предлагат, толкова повече неща искат да притежават хората, и колкото повече искат, толкова повече им се ще. В Америка се чувствам като един от милиони хора, които са обзети от постоянен стремеж да се сдобият с нещо — безкраен, неутолим, неудържим стремеж. Като че ли сме изградили общество, в което основното занимание на неговите членове е кръстосване на магазините в търсене на тъкан, форма или цвят, които не са срещали досега.
Това важи за всички продукти. Понастоящем можете да избирате между трийсет и пет вида паста за зъби „Крест“. Според една статия в „Економист“, средностатистическият американски супермаркет отделя щандове с обща дължина 6 метра само за лекарства против кашлица и настинка. Но въпреки това от двайсет и петте хиляди нови продукта, представени в САЩ през последната година, 93% са просто модифицирани варианти на съществуващи продукти.
Последния път, когато закусвах в заведение, трябваше да избирам между девет варианта яйца (на очи, бъркани, обърнати наопаки, леко запържени и тъй нататък), 16 вида палачинки, шест вида сок, различно оформени наденички, четири вида картофи и осем вида хляб и кифли. Сключвал съм по-бързо и договори за ипотека. Тъкмо мислех, че съм приключил, и сервитьорката попита:
— Какво предпочитате — бито масло, парче масло, маргарин, смес, или заместител?
— Я не се занасяйте — рекох аз.
— Не се шегувам, когато говоря за масло.
— Тогава парче масло — казах аз плахо.
— С ниско съдържание на сол, без сол или нормално?
— Оставям избора на вас — заключих шепнешком.
За мое удивление, жена ми и децата ужасно обичат всичко това. Умират си да отидат в сладкарница и да започнат да избират между седемдесет и пет вида сладолед, плюс още седемдесет и пет вида кремове и сметани към него.
Нямате представа как копнея да си отида в Англия, да седна някъде и да поръчам обикновена чаша чай и кифличка, но се опасявам, че съм единственият човек у дома, който изпитва подобни чувства. Надявам се на жена ми и децата в крайна сметка да им омръзне, но засега няма никакви изгледи.
Но ако погледнем оптимистично на въпроса, поне един ден няма да имам проблеми с памперсите за възрастни.