Когато най-сетне дойде и моят ред, се изстъпих пред щанда и заявих:
— Една голяма чаша кафе.
— Какво кафе?
— Горещо, в чаша, много голямо.
— Да, но какво? Мока, мачато, или нещо друго?
— Искам това, под което се разбира „чаша обикновено кафе“.
— Американско ли искате?
— Ако на това му викате обикновено кафе, да.
— Ами то всичко си е кафе.
— Искам чаша обикновено кафе, такова, каквото милиони хора пият всеки ден.
— Значи американско?
— Очевидно.
— С нискокалорична бита сметана или обикновена?
— Не искам сметана.
— Ама американското се сервира със сметана.
— Вижте какво — започнах с много тих глас, — часът е шест и десет. От двайсет и пет минути вися зад петнайсет души, които имат проблеми с вземането на решения, и вече викат пътниците за моя полет. Ако не получа незабавно чаша кафе, ще убия някого, и би трябвало да знаете, че сте на челните места в списъка на кандидатите за жертва.
Сигурно вече сте схванали, че сутрин не съм в най-добро разположение на духа.
— Значи каква сметана искахте, нискокалорична или обикновена?
И така нататък.
Свръхизобилието не само усложнява десетократно всяка елементарна покупка, но по някакъв странен начин дори поражда недоволство. Колкото повече продукти се предлагат, толкова повече неща искат да притежават хората, и колкото повече искат, толкова повече им се ще. В Америка се чувствам като един от милиони хора, които са обзети от постоянен стремеж да се сдобият с нещо — безкраен, неутолим, неудържим стремеж. Като че ли сме изградили общество, в което основното занимание на неговите членове е кръстосване на магазините в търсене на тъкан, форма или цвят, които не са срещали досега.
Това важи за всички продукти. Понастоящем можете да избирате между трийсет и пет вида паста за зъби „Крест“. Според една статия в „Економист“, средностатистическият американски супермаркет отделя щандове с обща дължина 6 метра само за лекарства против кашлица и настинка. Но въпреки това от двайсет и петте хиляди нови продукта, представени в САЩ през последната година, 93% са просто модифицирани варианти на съществуващи продукти.
Последния път, когато закусвах в заведение, трябваше да избирам между девет варианта яйца (на очи, бъркани, обърнати наопаки, леко запържени и тъй нататък), 16 вида палачинки, шест вида сок, различно оформени наденички, четири вида картофи и осем вида хляб и кифли. Сключвал съм по-бързо и договори за ипотека. Тъкмо мислех, че съм приключил, и сервитьорката попита:
— Какво предпочитате — бито масло, парче масло, маргарин, смес, или заместител?
— Я не се занасяйте — рекох аз.
— Не се шегувам, когато говоря за масло.
— Тогава парче масло — казах аз плахо.
— С ниско съдържание на сол, без сол или нормално?
— Оставям избора на вас — заключих шепнешком.
За мое удивление, жена ми и децата ужасно обичат всичко това. Умират си да отидат в сладкарница и да започнат да избират между седемдесет и пет вида сладолед, плюс още седемдесет и пет вида кремове и сметани към него.
Нямате представа как копнея да си отида в Англия, да седна някъде и да поръчам обикновена чаша чай и кифличка, но се опасявам, че съм единственият човек у дома, който изпитва подобни чувства. Надявам се на жена ми и децата в крайна сметка да им омръзне, но засега няма никакви изгледи.
Но ако погледнем оптимистично на въпроса, поне един ден няма да имам проблеми с памперсите за възрастни.
Новини от зоната на глупостта
Ще ми се да кажа няколко думи за нивото на глупостта в Америка.
Но преди да продължа, искам да подчертая категорично, че американците по принцип не са по-простодушни от другите хора по света. САЩ е страната с най-мощна икономика, най-заможно живеещото население, Америка предлага най-добрите възможности за научноизследователска дейност, тук се намират едни от най-добрите университети и научни институти, Америка има повече лауреати на Нобелова награда от всички други страни по света, взети заедно. Такова нещо не се постига с глупост.
Въпреки това, от време на време човек се позамисля. Да вземем следния пример. Според данните от една анкета, 13 процента от жените в САЩ не са в състояние да съобщят дали гащите се носят под чорапогащника или обратно. Какво излиза — че има около 12 милиона жени в състояние на хронична нерешителност по отношение на бельото си. Може би не съм в състояние да оценя проблема по достойнство, защото много рядко нося женски дрехи, но съм почти сигурен, че ако носех бикини и чорапогащник, щях да знам кое се слага отдолу, и кое — отгоре. И което е по-важно, ако някакъв непознат с папка в ръка ме спре с такъв въпрос на улицата, най-малкото няма да му кажа, че не знам в какъв ред се носят тези неща.