Тук вече възниква още по-интересен въпрос: защо изобщо е проведена тази анкета? Как е могъл някой изобщо да измисли такъв въпрос, и за какво са възнамерявали да ползват получените данни? Нали разбирате, това говори за значително по-голяма тъпота от тази на тринайсетте процента жени, които не са много наясно с бельото си — тъпотата на хората, които измислят и разпространяват подобни анкети.
Сигурно е обаче, че глупостта си се шири. Съдя например по колекцията прочути глупости, казани от прочути личности, която наскоро ми изпрати един приятел, който живее в Ню Йорк. Да видим например как актрисата Брук Шийлдс обяснява без чужда помощ на журналисти защо човек не бива да пуши: „Пушенето убива. Ако бъдете убит, пропускате значителна част от живота си“.
Добре казано, Брук. Сега да видим как Марая Кери анализира проблемите на страните от Третия свят: „Винаги, когато гледам телевизия, и показват тези нещастни гладуващи дечица по целия свят, се разплаквам. Искам да кажа, не бих имала нищо против и аз да стана толкова слабичка, но не и с тези мухи и трупове наоколо“.
Каквото и да се разбира под пълно умствено затормозяване, аз изпадам точно в такова състояние всеки път, когато прочета този цитат. Но най-много от всичко обичам отговора, който мис Алабама даде на конкурса за мис Вселена, когато я попитаха дали би се съгласила да живее вечно.
„Не бих живяла вечно, защото не би трябвало да се живее вечно, защото ако беше редно да живеем вечно, щяхме да живеем вечно, но не можем да живеем вечно, затова и аз не бих живяла вечно“.
Можете да кажете, че се заяждам, но съм готов да се хвана на бас, и то за сериозна сума, че мис Алабама не само не би могла да отговори на въпроса чорапогащникът ли се носи отгоре или гащите, но и сигурно не знае кои крайници в кои дупки се пъхат.
Не знам какво поражда тази тъпота, но започвам да мисля — и то съвсем сериозно — че в съвременния американски начин на живот има нещо, което подтиска мисълта дори при съвсем нормално разсъждаващи хора.
Бог ми е свидетел, Америка далеч няма монопол над глупостта, но като че ли има поне един фактор, чието присъствие е значително по-голямо, отколкото другаде — имам предвид разпространената практика във вестниците, списанията и радио– и телевизионните програми непрекъснато да се пишат и говорят очевидни и общоизвестни неща. Вече споменах за материала в „Уошингтън Поуст“, който невъзмутимо уведомяваше читателите, че „Шотландия се намира на север от Англия“. Това по нищо не се различава от обичая на авторите на различни рубрики да напишат по някоя шега и после да я разяснят. Идеята — несъмнено израз на добронамереност — явно е да се спести на читателя усилието да се пребори с непознати или неразбираеми понятия (например да се поразрови и да разбере къде, по дяволите, се намира тази Шотландия). Само че тази практика има ефекта на частична мозъчна ампутация.
За съжаление е много лесно да се обработват хора, отвикнали да се замислят. Един-два пъти седмично получаваме писмо от фирма, занимаваща се с абонаменти на периодика. В писмото пише нещо от рода на „Нашите поздравления, госпожо Брайсън. Вие току-що спечелихте 5 милиона долара!“. Точно над това многообещаващо съобщение, с много по-ситен шрифт, пише: „Ако Вашият номер от лотарията бъде изтеглен, ние ще ви кажем:…“ Не трябва да си въплъщение на мъдростта, за да разбереш, че не си спечелил пет милиона долара. За съжаление някои хора са извънредно далеч от всякакви въплъщения на мъдростта.
Наскоро във вестниците пишеше за някой си Ричард Лъск от Калифорния, който отишъл чак във Флорида стискайки здраво писмото, в което го уведомявали, че е спечелил 11 милиона долара и че има само пет дни, в които да получи наградата си. В съответната компания го накарали да прочете ситните букви и го отпратили у дома. Три месеца по-късно господин Лъск получил ново, на практика почти идентично писмо, и отново отлетял за Флорида, обзет от същото радостно очакване, както и първия път. Според „Асошиейтед Прес“, през последните четири години поне двайсет души са пристигнали във Флорида, обзети от същото щастливо, но погрешно убеждение.
Всичко това звучи доста подтискащо, затова нека приключим с разказа за любимия ми тъпанар — начинаещ крадец от Тексас, който покрил лицето си, когато тръгнал да обира някаква бакалница, но забравил да откачи от дрехата си табелката, но която имало негова снимка и било написано името и местоработата му, надлежно запаметени от поне дванайсет свидетели.