Момент, Синди. Ако попитате клиентите си „Искате ли по-ниски цени на билетите?“, както вероятно сте сторили, те, разбира се, ще кажат „Да“. Вие това и очаквате, нали? Само че отговорът им не гласи: „Да, разбира се, че искаме по-ниски цени на билетите, и между другото, защо не престанете да сервирате храна?“.
Но я се опитайте да обясните това или каквото и да било на служители в авиокомпания. Поне споменатата Синди Рийдс не твърдеше, че са спрели да сервират храна за удобство на клиентите. А като си помисли човек, би могла.
Тъй или иначе, за ваше удобство смятам да приключа сега.
Стари новини
„Учените откриха тайната на остаряването“ пишеше във вестника онзи ден. Учудих се, защото никога не съм мислел, че в тази работа има нещо тайно. То просто се случва. Няма никакви тайни.
Що се отнася до мен, считам, че има три положителни страни на остаряването. Мога вече да спя седнал, мога да гледам до безкрайност повторенията на сериала „Инспектор Морз“, без да разбера как свършват, и не мога да запомня три неща едновременно. Е, разбира се, това е и проблемът, свързан с остаряването — човек започва да забравя.
При мен нещата постоянно се влошават. Все по-често водя с жена си телефонни разговори от този род:
— Здравей, скъпа. В града съм. Да знаеш защо съм тук?
— Тръгна да се подстрижеш.
— Благодаря.
Човек би си помислил, че с възрастта нещата ще се подобрят, защото остава все по-малко сиво вещество, което да се уврежда, но като че ли не става така. Сами знаете, че с напредването на годините все по-често се озовавате в някоя част на къщата, където рядко ходите — стоите например пред пералнята — оглеждате се, издули напред устни, със замислен поглед, и се опитвате да си спомните защо сте се озовали тук. Едно време, когато се върнех там, откъдето бях тръгнал, си спомнях първоначалното си намерение. Но сега вече и това не помага. Не помня откъде съм тръгнал. Нямам и най-малка представа.
Затова се щурам из къщата в продължение на двайсетина минути, и търся следи от скорошна дейност, например разместена дъска на пода, спукана тръба, или може би телефонна слушалка, оставена встрани от апарата, от която се разнася странно, пискливо гласче:
— Бил? Чуваш ли ме?
Изобщо търся нещо, което би могло да ме е подтикнало да стана и да започна да търся бележник, муфа, чук и пирони или каквото и да било друго. Обикновено в процеса на странстването си откривам някакъв друг проблем, който изисква моето внимание — например изгоряла крушка — затова се отправям към кухненския килер, където държим резервните крушки, отварям вратата и… да, познахте, вече нямам представа защо съм там. И цялата процедура започва отново.
Времето е причина за най-големите ми провали. В мига, когато дадено събитие се пренесе в минало време, аз загубвам всякаква връзка с него. Най-искрено се ужасявам при мисълта, че някой някога може да ме попита:
— Къде бяхте между 8 и 50 и 11 и 02 сутринта на единайсети декември?
Случи ли се нещо подобно, просто ще протегна напред ръце, за да ми сложат белезниците и ще позволя да ме отведат, защото не би имало и най-отдалечена възможност някога да си припомня такова нещо. Така съм откак се помня, което, разбира се, не обхваща много дълъг период от време.
Жена ми няма такива проблеми. Тя помни всичко, което се е случвало някога, при това помни точно как се е случило. Имам предвид всичко, до най-дребни подробности. Ни в клин, ни в ръкав се обръща към мен и ми казва например:
— Тази неделя ще се навършат шестнайсет години, откак почина баба ти.
— Така ли? — отвръщам удивено. — Значи съм имал баба?
Напоследък все по-често, когато излезем някъде с жена ми, се случва към нас да се приближи напълно непознат за мен човек и да ни заприказва с приятелски тон, като добри познати.
— Този кой беше? — питам, след като човекът си тръгне.
— Мъжът на Лоти Ръбарб.
Замислям се за миг, но усилията ми остават без резултат.
— Коя е Лоти Ръбарб?
— Запознахме се, когато семейство Талмидж ни покани на барбекю на Голямото Мечо езеро.
— Никога не съм ходил на Голямото Мечо езеро.
— Разбира се, че си ходил. На барбекюто на семейство Талмидж.
Отново се замислям.
— Добре де, какво е това семейство Талмидж?
— Онези, дето живеят на Парк Стрийт и организираха барбекю в чест на Сковолски.
Обзема ме отчаяние.
— Кои са пък тези Сковолски?
— Поляците, с които се запознахме на барбекюто при Голямото Мечо езеро.
— Не съм бил на никакво барбекю при Голямото Мечо езеро.
— Разбира се, че беше. Нали тогава седна на шиша.