— Седнал съм на шиш?
Водили сме такива разговори в продължение на три дни, и накрая пак нищо не съм успявал да си припомня.
Опасявам се, че съм си разсеян открай време. Когато бях момче, разнасях вестници в най-скъпия квартал на града. Това звучи като много изгодно занимание, но не беше така. Първо, защото богаташите се проявяват като най-големи циции по Коледа (в това отношение особено много държа да цитирам имената на господин и госпожа Артър Дж. Нидърмайър от Сейнт Джонс Роуд № 22, доктор Ричард Гъмбел и съпругата му, които живееха в голямата, облицована с тухли къща на „Линкълн Плейс“, и господин и госпожа Семюъл Дринкуотър от рода на банкерите Дринкуотър; искрено се надявам, че междувременно всички са настанени в старчески домове). Другият проблем беше, че в този квартал всяка къща се намираше около петстотин метра навътре в градината, и до нея се стигаше по дълга, виеща се алея.
Дори при хипотетично идеални условия обиколката на квартала би ми отнела часове, но изобщо не се стигаше дотам. Работата беше в това, че докато краката ми се движеха по маршрута, в главата ми владееше онова състояние на цялостна отнесеност, толкова характерно за разсеяните хора.
В края на всяка обиколка поглеждах в чантата си и винаги установявах с въздишка, че са ми останали поне пет-шест вестника. Това означаваше, че съм посетил поне пет-шест къщи — вървял съм по дългата входна алея, прекосил съм верандата, отворил съм външната врата — но не съм пуснал никакъв вестник. Излишно е да допълвам, че нямах никакъв спомен в кои от осемдесетте къщи по маршрута си съм пропуснал да оставя вестник, затова правех обиколката повторно. Така прекарвах детството си. Чудя се дали семействата Нидърмайър, Гъмбел и Дринкуотър съзнаваха какъв ад изживявах всеки ден, само и само за да им занеса глупавия „Де Мойн Трибюн“, и дали ако знаеха, щяха да бъдат пак така стиснати с коледния бакшиш. И да знаеха, не вярвам, че това би променило нещо.
Тъй или иначе, вероятно се чудите каква е тази тайна на остаряването, която споменах в началото на главата. Според статията във вестника, доктор Джерърд Шеленберг от Центъра за медицински изследвания към Организацията на ветераните от Сиатъл изолирал генния виновник за остаряването. Оказва се, че във всеки ген има нещо, наречено хеликаза — част от група ензими, и че въпросната хеликаза по неразбираеми за мен причини, разлепва двете хромозомни ленти, от които се състои вашето ДНК, в резултат на което вие се озовавате пред отворения килер, потънал в размисъл защо ли сте тук. Повече подробности не мога да цитирам, защото, разбира се, съм забутал някъде статията. Не е и толкова важно, защото само след седмица-две някой друг ще открие някаква друга тайна на остаряването, и всички ще забравят за доктор Шеленберг и неговото откритие. По тези причини аз също започвам да го забравям.
В заключение може да се каже, че не е толкова лошо да забравяш разни неща. Доколкото си спомням, това беше идеята на тази глава, но честно казано, не съм съвсем убеден.
Срив на чувството за хумор
А сега ще ви дам своя съвет на седмицата. Не се шегувайте, когато сте в Америка. Дори да имате опит в това отношение — а аз мисля, че мога да говоря с известен авторитет в тази насока, — шегите ви могат да имат опасни последици.
Стигнах наскоро до този извод. Минавах митническия контрол на летище „Лоугън“ в Бостън. Когато стигнах до последния митничар в редицата, той ме попита:
— Плодове или зеленчуци?
Аз се позамислих, после казах:
— Ами защо не. Дайте ми четири килограма картофи и няколко парчета манго, но само ако са пресни.
Незабавно осъзнах, че не съм преценил правилно публиката. Човекът явно не копнееше да си разменя шегички. Изгледа ме с онова мрачно, тежко изражение, свидетелство за мозъчно усилие, каквото никой не би искал да забележи на лицето на униформен служител, особено пък на служител на „Митническите и имиграционни служби на САЩ“. Вярвайте ми, тези хора разполагат с власт, чиито граници е по-добре да не изпробвате. Ще спомена само думите „претърсване до голо“ и „гумени ръкавици“. Мисля, че не е необходимо да изпадам в подробности. Като казвам, че имат законното право да ви пребъркат, значи го имат във всеки възможен смисъл.
За щастие този митничар стигна до извода, че съм невероятно тъп.
— Сър — уточни той, — пренасяте ли артикули от плодово или зеленчуково естество?
— Не, сър, не пренасям — отвърнах незабавно и го дарих с най-почтителния израз на преклонение, който съм успял да докарам през живота си.
— Продължавайте, моля — каза той и поклати глава. Сигурен съм, че още дълго време има да разправя за глупака, който го сбъркал с продавач в магазин за плодове и зеленчуци.