Повярвайте ми, не се опитвайте да се шегувате с администрацията на САЩ и когато стигнете в картата, попълвана при пристигане на летището, до въпроса: „Били ли сте някога член на комунистическата партия и служили ли сте си публично с ирония?“, просто отметнете „Не“.
Ключовата дума, разбира се, е „ирония“. Американците не си служат много с нея (казвам го иронично; всъщност изобщо не я ползват). В повечето случаи това всъщност е много мило. Иронията е сродна на цинизма, а цинизмът не е добродетел. Американците — не всички, но голяма част от тях — нямат нужда нито от едното, нито от другото. Подходът им към живота е открит, доверчив, почти трогателно прям. Не очакват словесни игри в разговора, и ако си служите с нещо такова, само ги обърквате.
Имаме един съсед, върху когото изпробвах тази своя теория през първите две години след пристигането ни тук. Скоро след като се нанесохме в нашата къща, едно дърво в неговата градина падна. Една сутрин минавах край тях и видях, че той реже дървото и трупа късовете върху багажника на колата си. Дървото беше с богата корона и клоните висяха в изобилие от всички страни.
— Камуфлажа ли осигуряваш? — попитах мимоходом. Той ме изгледа за миг, после каза твърдо:
— Не, дървото падна от бурята. Режа го и ще го отнеса да го нацепят.
След този случай не можех да се въздържа да си правя от време на време шеги с него. Един ден му разказвах за едно много изтощително пътуване, по време на което прекарах цяла нощ на летището в Денвър.
— С кого летя? — попита той.
— Не знам — отвърнах. — Не познавах никого в самолета.
Той ме изгледа тревожно.
— Не, имам предвид с коя авиокомпания.
Скоро след това жена ми ми забрани да се шегувам с него, защото човекът получавал пристъпи на мигрена след разговорите ни.
От всичко това много лесно може да се стигне до прибързания извод, който често е изкушавал и най-наблюдателните коментатори, че американците нямат усет за комичното. Наскоро четох „В страната на Оз“ от Хауърд Джейкъбсън — интелигентен, информиран човек, който обаче споменава между другото „Американците са лишени от чувство за хумор“. Само за няколко часа бих могъл да намеря между тридесет и четиридесет подобни изявления в най-различни съвременни литературни произведения.
Разбирам чувствата на хората, които го казват, но те всъщност грешат. Ако се позамислим само за миг, ще се сетим, че много от най-забавните личности, живели някога, са американци — Братята Маркс, У. С. Фийлдс, С. Дж. Перълман, Робърт Бенчли, Уди Алън, Дороти Паркър, Джеймс Търбър, Марк Твен. Нещо повече — и то също е очевидно тези хора не биха могли да постигнат световната си слава, ако чувството им за хумор не е било широко оценено в собствената им страна. И ние разбираме от майтап.
Сигурно е обаче, че това качество не е обект на такова преклонение, както във Великобритания. Джон Клийз беше казал на времето „Един англичанин би предпочел да му кажат, че е лош любовник, пред това да го обвинят в липса на чувство за хумор“ (И слава Богу, че е така, като вземем предвид някои обстоятелства). Не ми се вярва да има много американци, които споделят този възглед. Тук на чувството за хумор се гледа като на умението да шофираш добре, да различаваш доброкачественото вино или да си в състояние да произнесеш правилно думата „фотьойл“ чудесни качества, достойни за уважение, но далеч не жизненоважни.
Разбира се, че в Америка има хора с развито чувство за хумор, само че се срещат по-рядко. Срещата с такъв човек в моите представи напомня на среща на двама масони, които се разпознават в претъпкана зала. Последния път, когато имах такова преживяване, беше на местното ни летище. Бях тръгнал да си търся такси.
— Ще ме хвърлите ли до Хановър? — попитах най-невинно. Шофьорът ме изгледа с недвусмисленото изражение на човек, който не би пропуснал да се възползва от ситуацията.
— Не — отвърна той с престорено съжаление, — нямам застраховка за клиенти.
Едва не му се хвърлих на врата, но щяхме да прекалим с майтапа.
Турист по неволя
Не ме бива да върша много неща, но може би най-много ме затруднява животът в реалността. Постоянно ме изпълва удивление при мисълта за всички тези неща, които хората около мен извършват без видими затруднения, а за мен са в сферата на немислимото. Не мога например да изброя случаите, когато съм тръгвал да търся тоалетна в някое кино, и съм се озовавал вън от салона, пред врата с автоматична секретна ключалка. Напоследък специалитетът ми е да минавам по два-три пъти край рецепцията в някой хотел, за да се осведомя кой е номера на стаята ми. С други думи, лесно се обърквам.