Между другото, така и не успях да регистрирам пътуването в списъка на редовните пътници. Никога не успявам да го направя. Не мога да си намеря навреме картата. За мен това е постоянен източник на терзания. Всичко живо около мен, ама наистина всички — успяват да получат безплатен билет до Бали или нещо подобно, благодарение на регистрирани чести пътувания с една авиокомпания. Аз изминавам по въздуха около 160 000 километра годишно, а досега съм записал 300 километра, разпределени между двайсет и три различни авиокомпании.
Или забравям да помоля да ме запишат при регистрацията, или го правя, но служителят забравя да ме запише, или пък ми казват, ме нямам това право. През януари, когато заминавах за Австралия, за да представя настоящия забележителен опус — полет, по време на който щях да прелетя към милиард километри, служителката на гишето поклати глава и ми върна картата.
— Защо да не можете да ме запишете?
— Билетът е на името на Б. Брайсън, а на картата пише У. Брайсън.
Опитах се да й обясня традиционната връзка между „Уилям“ и „Бил“, но не ме разбра.
Така че в близко бъдеще няма да летя до Бали в първа класа. Може да е за добро. Не ми е ясно как бих изкарал толкова време без храна.
От двете страни на Атлантика
Напоследък като че ли се държа малко рязко със сънародниците си. Последователно ги обвиних, че лъжат в рекламните текстове, не знаят дали гащите се носят под чорапогащника или обратно, и че не са в състояние да разпознаят шега, дори ако се блъснат в нея. Всичко това може да е вярно, но все пак е малко безмилостно.
Струва ми се, че дойде време да кажа някоя добра дума за милия си народец. Мисля дори, че моментът е съвсем подходящ, защото тъкмо днес се навършват три години, откак дойдохме да живеем в Съединените щати.
Сетих се, че така и не съм обяснил защо се решихме на такава драстична промяна, и че читателите може да се чудят как сме стигнали до такова решение. И аз се чудя.
Искам да кажа, че така и не помня кога точно стигнахме до извода, че трябва да се преселим в друга страна. Мога да ви кажа, че живеехме в едно отдалечено селце в долините на Йоркшър. Местността беше много красива, а аз ужасно обичах да водя в местната кръчма разговори със събеседници, от чиято реч не разбирах и думичка. Но децата растяха, аз пътувах все по-често и все по-надалеч, и ставаше все по-непрактично да се живее на такова отдалечено място.
Затова се наложи да се преместим на някое по-цивилизовано и застроено място. Как тази идея премина в решение да се преместим в Америка, не ми е ясно.
После всичко се разви с голяма бързина. Пристигнаха някакви хора и купиха къщата, аз подписах един куп документи, натоварихме покъщнината на камиони. Не че не разбирах какво става, но си спомням как една сутрин преди три години се събудих в непозната къща в Ню Хемпшър, погледнах през прозореца и си казах: „Какво, по дяволите, правя тук?“
Не исках да живея тук. Не че някога съм имал нещо против Америка. Америка е прекрасна страна. Но за мен това беше нещо като крачка назад, все едно на трийсет години да се върнеш да живееш при родителите си. Те може да са прекрасни хора, но това не означава, че трябва постоянно да живееш в дома им. Твоят живот вече е тръгнал в друга посока. Така се чувствах и аз по отношение на родната си страна.
Както си стоях, обзет от задълбочаваща се потиснатост, жена ми се върна от разходка.
— Прекрасно е — изчурулика тя. — Хората са много дружелюбни, времето е фантастично, и може да ходиш навсякъде, без постоянно да настъпваш кравешки лайна.
— Всичко, което човек би могъл да очаква от една страна — отбелязах кисело.
— Именно — каза тя убедено.
Беше очарована от Америка и така си остана. Мога да я разбера. Много неща правят живота в Америка привлекателен. На първо място трябва да се спомене очевидното, за което говорят всички — лекотата на живеене и многото удобства, дружелюбието на хората, огромните порции в ресторантите, опияняващата мисъл, че почти всяко желание или каприз могат да бъдат почти незабавно изпълнени.
Моят проблем е, че съм израснал с всичко това, и то не предизвиква у мен почуда или усещане за нещо ново. Така и не успях да се почувствам очарован, когато някой ми пожелаеше „приятен ден“.
— Никой не се интересува от това какъв ще ти е денят обяснявах на жена си, — това е просто навик.
— Знам — отвръщаше тя, — но е приятно.
Разбира се, че е права. Може думите да са се превърнали в празна фраза, но поне произхождат от нещо добро.