Голяма част от тези особености на страната отново ме обсебиха. Като виден циция съм дълбоко впечатлен от многото безплатни удобства — безплатни паркинги, безплатни рекламни кибрити, безплатно доливане на кафе и безалкохолни напитки в заведенията, безплатни сладкиши в ресторантите и кафенетата. Отидете ли да вечеряте в някой местен ресторант, получавате безплатен билет за кино. В магазинчето, където правят фотокопия, има цяла маса, отрупана с всякакви неща, които се ползват безплатно — лепила, маркери, лепенки, кламери, ластици и така нататък. За да ги ползвате, не е необходимо дори да бъдете клиент на магазина. В хлебарницата ни в Йоркшър плащахме цяло пени, ако искахме да ни нарежат хляба. Как да не те очарова контрастът!
Нещо подобно може да се каже и за цялостното жизнерадостно и позитивно отношение на американците към живота — нещо, на което тук не обръщам внимание, но често осъзнавам, когато отида във Великобритания. Последния път, когато пристигнах на Хийтроу, служителят, който проверяваше паспорта ми, ме попита дали не съм „онзи писател“.
Можете да си представите колко бях поласкан, че са ме познали.
— Да, аз съм — казах гордо.
— Дойдохте да поприпечелите още малко, а? — каза той пренебрежително и ми върна паспорта.
В САЩ надали ще ви се случи такова нещо. Повечето хора имат почти инстинктивно положително отношение към живота и възможностите, които той крие. Ако уведомите някой американец, че към земята се приближава астероид, който се движи със скорост от 200 000 километра в час и че след дванайсет седмици ще се блъсне в планетата и ще я разбие на парчета, той най-вероятно ще каже:
— Така ли? Тогава да побързам да се запиша на онзи готварски курс за средиземноморска кухня!
Ако кажете същото на англичанин, той ще отвърне:
— Какво друго би могъл да очакваш? Не видя ли каква е прогнозата за времето през уикенда?
Несломимият американски оптимизъм може да изглежда на моменти малко наивен — имам предвид например твърдото убеждение на повечето американци, че ако следиш редовно нивото на холестерола в кръвта си, спортуваш и пиеш минерална вода, ще живееш вечно. Не твърдя, че бих искал пял живот да живея под този знак, но за момента ми е приятно да му се наслаждавам.
Наскоро попитах жена си дали някога би изпитала желание да се върнем в Англия.
— О, да — каза тя.
— Кога?
— Някой ден.
Кимнах, но не бях обзет от отчаяние, както бих се почувствал по-рано. В крайна сметка тук никак не е зле, а тя наистина е права поне за едно. Много е приятно да не рискуваш да настъпиш кравешко лайно, докато се разхождаш.
А сега ми позволете да ви пожелая приятен ден — и то съвсем искрено.
БЛАГОДАРНОСТИ
Дълбоко съм задължен за добротата, търпението, щедростта и сервираните напитки на следните лица:
Саймън Келнър и неговите чудесни колеги от „Найт енд Дей“ — Тристан Дейвис, Кейт Кар, Иън Джонс, Ребека Карсуел и Ник Доналдсън; на Алън Бейтс за неговите забавни и изобретателни илюстрации на рубриката; на Патрик Дженсън-Смит, Мериън Велманс, Алисън Тулет, Лари Финли, Катрина Хоун и Ема Доусън, и още много, много други от издателство „Трансуърлд“; на моята литературна агентка Карол Хийтън; на стария ми приятел Дейвид Кук за чудесната корица на оригинала; на Алан Шъруин и Брайън Кинг, задето ме оставиха да пиша тези материали по времето, когато трябваше да работя за тях; но най-вече и преди всичко на жена ми Синтия и на децата ми — Дейвид, Фелисити, Катрин и Сам, задето благородно ми позволиха да ги въвлека във всичко това.
Отправям и специални благодарности към малкия Джими, който и да е той.