Стаите предлагали ниво на удобство и стил, които карали цели семейства да се разтапят от удоволствие — дебел килим, мъркащ климатик, нощна масичка с директен телефон и вградено радио, телевизор в близост до леглото, лична баня, понякога стая за преобличане, вибриращи легла, които масажирали срещу монета от четвърт долар.
Вторият тип мотели били отвратителните. Ние винаги отсядахме в такива. Баща ми, който беше една от най-големите скръндзи в историята на света, бе на мнение, че няма смисъл да се харчат пари за… ами всъщност за нищо и със сигурност не за място, където по-голяма част от времето ще бъде прекарано в сън.
В резултат на това обикновено пренощувахме в мотели, където леглата бяха издънени, а мебелировката — разбита и където човек можеше да разчита да бъде събуден посред нощ от пронизителни викове, шум от трошащи се мебели и женски глас, молещ се жално: „Вини, моля те, остави пушката. Ще направя всичко, което поискаш“. Не искам да оставате с впечатлението, че тези изживявания са ме наранили или огорчили, но си спомням, че гледах как съсичат Джанет Лий в мотела на Вейте във филма „Психо“ и че си помислих: „Е, поне има завеса на душа“.
В най-лошия случай всичко това придаваше на пътуването по магистралите една опияняваща непредсказуемост. Човек никога не знаеше на какви удобства ще случи в края на деня и какви малки удоволствия го очакват. По тази причина пътешествията придобиваха пикантни нюанси, с които не могат да се сравняват еднотипните изтънчености на съвременната епоха.
С развитието на веригите мотели всичко това се промени много бързо. Броят на мотелите „Холидей ин“ например нарасна от седемдесет и девет през 1958 до 1 500 само в разстояние на двадесет години. В наши дни една трета от мотелите в Америка са собственост само на пет големи вериги. Днес хората на път не желаят да изпитват несигурност. Те искат да отсядат на едни и същи места, да се хранят с една и съща храна, да гледат едни и същи телевизионни програми, където и да отидат.
Наскоро докато се връщахме с колата от Вашингтон, се опитах да обясня на децата си всичко това и ми хрумна, че може би ще е добре да отседнем за през нощта в някой старомоден частен мотел. Всички останали бяха на мнение, че това е една изключително глупава идея, но аз настоях, че преживяването ще си струва.
Е, търсихме навсякъде. Подминахме огромен брой хотели, но всички те бяха част от някоя от националните вериги. Най-накрая след около 90 минути безплодно търсене слязох от магистралата за седми или осми път и — аха! — в тъмнината проблесна мотел „Слийпи Холоу“, едно идеално място в стил петдесетте години.
— От другата страна на улицата има „Комфърт ин“ — отбеляза едно от децата.
— Не ни трябва „Комфърт ин“, Джими — обясних аз, забравяйки от вълнение, че нямам дете на име Джими. Търсим истински мотел.
Жена ми като типична англичанка настоя да види стаята. Тя, разбира се, беше ужасна. Мебелировката бе разбита и износена. Имаше завеса на душа, но тя се крепеше само на три кукички.
— Има атмосфера — настоях аз.
— Има гниди — каза жена ми. — Ние ще сме от другата страна на улицата в „Комфърт ин“.
Гледах ги как се изнасят под строй и не можех да повярвам на очите си.
— Поне ти ще останеш, нали, Джими? — Но и той излезе без да погледне назад.
Стоях там около петнадесет секунди, след което изгасих лампата, върнах ключа и отидох в „Комфърт ин“. Беше напълно безличен и абсолютно идентичен с всички мотели от веригата „Комфърт ин“, в които бях отсядал някога. Но беше чист, телевизорът работеше, а трябва и да призная, че завесата за душа беше много хубава.
Нашият приятел лосът
Жена ми тъкмо извика, че вечерята е на масата, (въпреки че аз бих предпочел да е в чиниите, но какво да се прави) така че днешният материал може да се окаже по-кратка от обикновено.
Разбирате ли, у дома, ако човек не се добере до масата през първите пет минути, няма да е останало нищо освен хрущяли и сивкавият конец, с който е бил овързан бутът. Но поне — и това е една от хубавите страни на живота в Америка, а всъщност и където и да било на друго място с изключение на Великобритания — тук можем да ядем говеждо, без да се чудим дали след като станем от масата няма да залитнем и да се забием в стената.
Наскоро бях отново във Великобритания и забелязах, че доста хора отново ядат говеждо, което ме навежда на мисълта, че не са гледали превъзходния двусериен репортаж „Хоризонт“ за болестта „луда крава“ и не са чели също така превъзходната статия на Джон Ланчестър в „Ню Йоркър“ на същата тема. Повярвайте ми, ако ги бяха чели, никога нямаше да пожелаят да вкусят говеждо отново. (Но още повече би им се приискало да не бяха яли говеждо между 1986 и 1988. Тогава и аз ядях говеждо и да знаете какво ни чака!)