Погледнах през рамото й.
— Палачинки за микровълнова печка — казах аз.
— Палачинки за микровълнова печка — повтори тя, но с доста по-малко ентусиазъм от мен.
— Не са ли чудесни научните постижения?
— Ти ще си изядеш всичко — заяви тя. — И последното парченце от всичко, което не върнеш на рафтовете още сега. Разбираш, нали?
— Естествено — отговорих аз с възможно най-искрен тон. И знаете ли, тя наистина ме накара да го изям. Прекарах няколко седмици подред в поглъщането на симфония от американска кофти храна и всичко беше ужасно на вкус. Всяка една хапка. Не знам дали кофти храната е станала по-лоша на вкус или вкусовите ми сетива са съзрели, но дори и лакомствата, с които бях израснал сега ми се струваха обезкуражаващо безвкусни или отвратително сладникави.
Най-ужасна бе „пицата за закуска“. Пробвах я три или четири пъти, пекох я във фурната, унищожих я в микровълновата, а веднъж в отчаянието си дори я пробвах с гарнитура от сандвича „Флъф“, но тя нито веднъж не се оказа нещо повече от омекнала, безвкусна маса за дъвчене. В края на краищата се предадох и скрих кутията сред гробището от пластмасови опаковки на долния рафт на хладилника.
Това е и причината, поради която, когато я открих онзи ден, я разгледах със смесени чувства. Понечих да я изхвърля, но след това се поколебах и надигнах капака. Не миришеше лошо — предполагам, че бе дотам натъпкана с химикали, че нямаше място за никакви бактерии и си помислих да я оставя за още известно време, за да ми напомня за моята глупост, но в края на краищата я изхвърлих. А след това, тъй като почувствах глад, отидох до килера за провизии, за да видя дали не мога да открия някое парче обикновена и вкусна „Ривита“ и може би стрък целина.
Приказки от северните гори
Преди около година, в най-студените дни на зимата, млад студент от местния колеж си тръгнал от купон в едно село в близост до малкия град в Ню Хемпшър, в който живея аз, за да се прибере пеш до къщата на родителите си. Много глупаво — тъй като било тъмно, а освен това той бил и пил — решил да мине за по-напряко през гората. Е, не стигнал.
На следващия ден, когато станало ясно, че е изчезнал, стотици доброволци се впуснали из гората да го търсят. Търсили дни наред, но всичко било безуспешно. Едва през пролетта някакъв човек, който минавал през гората, се натъкнал на тялото му.
Преди около пет седмици се случи нещо подобно. Малък частен самолет с двама души на борда трябвало да прекрати приземяването си на местното летище поради лошо време. Докато пилотът завивал на североизток, за да се опита да се приближи отново, той съобщил по радиото на контролната кула за намеренията си.
Само секунда по-късно зелената точица, която представлявала самолета, изчезнала от екрана на летищния радар. Някъде там, съвсем внезапно и по неизвестни причини самолетът паднал в гората.
Отново бе предприето многолюдно търсене. Този път имаше дузина самолети и единадесет хеликоптера, които допълваха усилията на над двеста доброволци на земята. Отново търсиха с дни и отново нямаха никакъв късмет. Изчезналият самолет имаше осемнадесет места, така че би трябвало ефектът от падането да е бил доста голям, но нямаше и следа от пръснати отломки, през гората не беше прокарана пътека, която да покаже откъде е преминал падащият самолет. Самолетът просто изчезна без следа.
Нямам намерение да намекна, че живеем на ръба на някакъв Бермудски триъгълник на широколистния свят, а просто че горите в Ню Хемпшър са доста странно и зловещо място.
Като начало те са пълни с дървета — и въобще не се шегувам. Миналото лято прекарах няколко седмици, правейки преходи из горите и мога да ви заявя, че това, което се вижда в огромно количество, са именно дърветата. От време на време човек се чувства притеснен, тъй като това само по себе си е един безкрайно повтарящ се пейзаж. Всеки завой на пътеката представлява картина, неразличима от която и да било друга, и нещата остават същите независимо колко надалеч отидете. Ако по случайност изгубите пътеката, много лесно бихте могли да се окажете, а и вероятно ще се окажете напълно безпомощен и без никакви знаци, по които да се ориентирате. Може да вървите до пълно изтощение, преди да разберете, че целият път, който сте изминали описва един голям и тъжно безсмислен кръг.
Когато вече знаете това, няма да се изненадате толкова от факта, че горите сякаш могат понякога да погълнат цял самолет или да не допуснат от тях да излязат хора, които са имали нещастието да попаднат в безличната им прегръдка. Ню Хемпшър е голям колкото Уелс и 85 процента от територията му е покрита с гори. Наистина има страшно много гора, в която да се изгубите. Всяка година изчезват поне един-двама пешеходци, понякога завинаги.