Но ето кое е забележителното. Само до преди около век, а в някои райони дори и по-малко, голяма част от тези гори не са съществували. Почти цялата провинциална част на Ню Ингланд е представлявала открита, селскостопанска земя.
Осъзнах това с пълна сила миналата седмица, когато местният съвет ни изпрати под формата на подарък за Нова Година календар със стари снимки на града, взети от местните архиви. Една от снимките — изглед от върха на един хълм, заснет през 1874 година, изобразяваше сцена, която ми изглеждаше бегло позната, но не можех да разбера защо. Показваше един от ъглите на колежа „Дартмут“ и черен път, водещ към далечните хълмове. Всичко останало бяха открити селскостопански земи.
Отне ми няколко минути да разбера, че гледах терена, върху който впоследствие е бил изграден моят квартал. Стори ми се странно, тъй като улицата ни изглежда като традиционна улица в Ню Ингланд — с къщи, облицовани със застъпващи се дъски, засенчени от високи, красиви дървета, но всъщност всичко това е едва от началото на двадесетте години на нашия век, половин век след като е правена снимката. Хълмът, от който е правена снимката в момента е покрит с гора от двадесет акра, а почти целият пейзаж от задните дворове на къщите ни до далечните хълмове е обрасъл с гъста, стара гора, а през 1874 година там не е имало и една вейка.
Фермите изчезнали, тъй като фермерите се преместили на запад към по-плодородните земи на щати като Илинойс и Охайо или към никнещите промишлени градове, където доходите им били по-сигурни и високи. Фермите, които изоставили, а понякога и свързаните с тях села потънали в земята и постепенно се върнали към първоначалното си диво състояние. Ако се разходите из горите в която и да било част на Ню Ингланд, ще се натъкнете на останките от стари каменни стени и темелите на изоставени хамбари и ферми, скрити сред сладката папрат и орловата папрат, застлала земята.
Близо до нашата къща има горска пътека, която следва трасето на пощенски път от осемнадесети век. В продължение на трийсет километра пътеката лъкатуши през тъмната, непроходима, на пръв поглед древна гора, а все още са живи хората, които си спомнят, че това някога е било селскостопанска земя. Малко настрани от пощенския път, на около шест километра оттук някога е имало селце на име Куинтаун, което имало собствена мелница, училище и множество къщи. Може да го откриете върху старите топографски карти.
Търсил съм Куинтаун на два пъти докато преминавах оттам, но дори и ако имате на разположение добра карта, е страшно трудно да го откриете, тъй като в горите липсват всякакви забележителности, по които да се ориентирате. Познавам един човек, който търси Куинтаун от години и все още не го е открил.
Миналият уикенд реших да пробвам отново. Беше навалял пухкав сняг, което винаги прави горите приятно място за разходка. Естествено мина ми и мисълта, че мога да попадна на някаква следа от изчезналия самолет. В действителност не очаквах да намеря нищо — бях на седем или дванайсет километра от мястото, където предполагаха, че е станала катастрофата, но от друга страна самолетът все трябваше да бъде някъде, а беше и възможно никой да не е претърсил точно този район.
Така че излязох в гората и бих доста път нагоре-надолу. Надишах се на чист въздух и се поразходих, а и гората беше очарователна на фона на мекия сняг. Беше странно, че сред целия този огромен и неподвижен пейзаж се намират развалините на едно някога процъфтяващо село, а още по-необичаен бе фактът, че някъде наоколо се намираше и смазан, неоткрит самолет с две тела на борда.
Би ми се искало да ви кажа, че открих Куинтаун или изчезналия самолет, или и двете, но уви, не мога. Понякога животът ни поднася ситуации с неопределен край.
А също и текстове от този род.
За почест
Утре в Америка празнуваме Денят на президента. Знам. И аз така се вълнувам, че не ме свърта.
Денят на президента за мен е нов празник. Докато бях дете, през февруари празнувахме два президентски празника рожденият ден на Линкълн на 12 февруари и рожденият ден на Вашингтон на 22 февруари. Може и да греша за датите, или да съм твърде близко до истината, но мина доста време откак бях дете и освен това тези празници и без това не бяха интересни. Не получавахме подаръци, не ходехме на пикник и въобще нищо не се случваше.