Почти съм убеден, че ще ми се присмеете, ако ви кажа как един наш познат, учен с висок ранг, беше зяпнал от учудване, докато задаваха на дъщеря му въпроси от рода на: „Взимали ли сте някога участие в някакви незаконни действия, включително, но не само в незаконни залагания?“ или „Били ли сте някога член на или по някакъв начин свързана с Комунистическата партия или която и да било друга тоталитарна партия“? и моят особено любим въпрос — „Имате ли намерение да практикувате полигамия в САЩ?“ Вероятно би трябвало да спомена, че дъщеря му беше на пет години.
Виждате ли? Вече се разплаках.
Нещо не е наред с държавата, която задава такива въпроси, на когото и да било, не само защото такива въпроси са натрапчиви и неуместни или защото директно противоречат на американската конституция, но и защото са такава огромна загуба на време. Кой в края на краищата, когато бъде запитан дали смята да извърши геноцид, шпионаж, отвличане на самолет, многоженство, или което и да било от другите деяния в изключително дългия, интересен и параноичен списък на нежеланите дейности, ще отговори: „Разбира се, че да. Дали това според вас ще попречи на шансовете ми да вляза в държавата?“
Ако от нас се искаше само да отговорим на списък с безсмислени въпроси под клетва, тогава просто бих го подписал и бих приключил с това. Но не е там въпросът. Да придобиеш статут на гражданин на САЩ предполага вземането на отпечатъци, медицински прегледи, кръвни картини, писмени клетвени декларации, служебни досиета, доказателства за финансовото ви състояние и още много неща и всичко това трябва да бъде събрано, нотариално заверено, представено и платено по точно определен начин. Жена ми наскоро трябваше да пропътува 400 километра, за да даде проба за кръв в клиника, призната от Отдела за имиграция и натурализация на САЩ, независимо от факта, че една от най-добрите университетски болници в Америка се намира тук, в града, в който живеем.
Трябва да се попълнят безкрайни формуляри, всеки придружен от цели страници с инструкции, които често противоречат на други инструкции и почти винаги водят до попълването на нови формуляри. Ето и един типичен абзац от инструкциите за това как да се представят отпечатъци.
„Представете пълен комплект отпечатъци на формуляр FD–258… Попълнете информацията в горната част на таблицата и напишете вашия номер A (ако имате такъв) в графата, означена с «номер OCA» или «Други номера MNU».“
Ако нямате формуляр FD258 (а вие, разбира се, го нямате) или не сте сигурни какъв точно е вашият MNU номер (а вие не сте) може да прекарате дни, непрекъснато звънейки на телефонен номер, който е постоянно зает, само за да ви бъде казано, когато най-сетне се свържете, че трябва да се обадите на друг телефон, който произнасят неясно и вие не можете да разберете преди да са прекъснали връзката. Така е при всеки ваш сблъсък с който и да било отдел на американските държавни служби. След известно време започвате да разбирате защо на места като Монтана каубоите с безмилостни погледи превръщат ранчото си в крепост и заплашват да застрелят който и да било правителствен служител, осмелил се да влезе в обсега им.
Ние сме в тази ситуация от две години. Разбирате ли, жена ми не желае да се занимава с мозъчна хирургия, да шпионира, да подпомага или съучаства в трафика на наркотици, да вземе участие в свалянето на американското правителство (въпреки че, честно казано, аз не бих й попречил) или да се занимава, с каквато и да било друга забранена дейност. Тя просто иска да пазарува по малко и да бъде легален гражданин заедно със семейството си. Струва ми се, че не иска много.
Само един Господ знае каква е пречката. От време на време получаваме молба за още някакъв документ. На всеки няколко месеца пиша, за да попитам какво става и никога не получавам отговор. Преди три седмици получихме писмо от Отдела за имиграция и натурализация в Лондон и си помислихме, че това е окончателното одобрение. Да, бе! В писмото, се казваше, че тъй като молбата й не е била задвижена в продължение на дванайсет месеца, тя е вече невалидна.
По този дълъг, заобиколен начин исках да стигна до една история за наши британски приятели, живеещи тук в Хановър. Съпругът от няколко години е преподавател в местния университет. Преди осемнадесет месеца той и семейството му се завърнали в Англия за едногодишния му академичен отпуск. Когато пристигнали на Хийтроу, имиграционният служител ги попитал колко време възнамеряват да останат.
— Една година — отговорил весело приятелят ми.