— Ами американското дете? — запитал служителят, повдигайки вежди.
Най-малкото им дете, разбирате ли, било родено в Америка и те въобще не го регистрирали като британски гражданин. Детето било едва на четири, така че едва ли щяло да си търси работа или нещо друго.
Те обяснили ситуацията. Служителят ги изслушал сериозно и след това отишъл да се посъветва с началника си.
Били минали осем години, откак моите приятели напуснали Великобритания, и те не били много сигурни доколко тя е започнала да прилича на Америка през това време. Така че чакали в напрежение. След минута имиграционният служител се завърнал, последван от началника си и им казал тихо:
— Началникът ми ще ви попита колко време възнамерявате да останете във Великобритания. Отговорете му: две седмици.
И така, началникът ги попитал колко време възнамеряват да останат и те отговорили:
— Две седмици.
— Чудесно — казал началникът и след това добавил сякаш мисълта току-що му била дошла. — Не би било зле да регистрирате детето си до ден-два в случай, че решите да удължите престоя си.
— Разбира се — отговорил приятелят ми.
И така влезли в държавата. И затова обичам Великобритания. Заради това, заради кръчмите и туршията „Бранстън“, църковните дворове и много други неща, но най-вече защото все още са налице обществени служби, които са способни на истинска човечност и не се държат с вас така, сякаш ви ненавиждат.
Ще ви напусна с тази мисъл и ще отида да се заредя с муниции.
Пустошта
Напоследък често гледам филм на име „Великолепната мания“. Направен е през 1954г., с участието на Рок Хъдзън и Джейн Уаймън, и е един от онези потресаващо посредствени филми, които са били произвеждани в изобилие в началото на петдесетте години, когато хората все още гледали почти всичко (за разлика от сега, когато задължително трябва да включите множество огнени експлозии и поне един епизод, в който главният герой се спуска в асансьорна шахта, за да задържите вниманието им).
Както и да е, ако съм разбрал правилно, във „Великолепната мания“ става въпрос за красив млад автомобилен състезател, чиято роля се изпълнява от Рок, който при катастрофа успява поради своята небрежност да ослепи госпожа Уаймън. Изпълнен с чувство за вина, той зарязва състезателната си кариера и отива да учи очна медицина в „Оксфордския Университет в Англия“ или на някакво друго място, след което се завръща в Идеалоград под измислено име и отдава живота си на усилията да възстанови зрението на Джейн. Тя, разбира се, не го разпознава поради факта, че е сляпа, а вероятно и малко тъпа, след като не може да познае гласа на човека, който я е ослепил.
Не е нужно да казвам, че те се влюбват и тя възвръща зрението си. Най-хубавият епизод е, когато той сваля превръзките й и тя възкликва:
— Господи, та това си… ти! — и миловидно припада, но за щастие не удря силно главата си и не загубва зрението си отново, което значително би подобрило фабулата, ако питахте мен. Освен това Джейн има десетгодишна дъщеря, чиято роля се изпълнява от едно от онези сладникави, отвратително преждевременно развити деца-актьори с плитчици от петдесетте, които просто ви се иска да бутнете през прозореца. Подозирам, че и Лойд Нолан21 е някъде във филма, тъй като той участвува във всички филми от петдесетте, обикновено в ролята на лекар.
Може и да не ви представям подробностите напълно вярно, тъй като не съм гледал филма от началото до края или пък въобще с намерението да го изгледам. Гледам го поради факта, че един от кабелните ни канали го пуска за поне 54 път през последните два месеца и непрекъснато попадам на него, докато щракам с дистанционното в търсене на нещо, което действително искам да гледам.
Няма да повярвате — наистина няма да повярвате доколко ужасна, поразяваща и отчайваща е американската телевизия. О да, известно ми е, че британската телевизия понякога не й отстъпва. Живял съм в Англия двадесет години, така че съм наясно с ужаса, който ви завладява, когато прегледате телевизионните програми и откриете, че предложенията за деня са „Продължете да се дзверите“, специален научно-документален филм за ледените ларви в езеро Байкал и новият сериал на Джеръми Бийдъл22 на име „Ох, мисля, че ще ми стане лошо“. Но дори и в най-лошите си дни — дори, когато се налага да избирате между „Затворникът от блок Х“ и Питър Сноу23, проявяващ интерес към европейските селскостопански субсидии — британската телевизия не може изобщо да се сравни с американската по отношение на способността й да ви накара да поискате да излезете и да легнете на магистралата.
21
Лойд Нолан (1902–1985) — американски актьор, особено популярен през 30-те и 40-те години на XX в. — (Бел.ред.)
22
Джеръми Бийдъл — автор, сценарист и водещ на много популярни хумористични шоу-програми, „скрита камера“ и пр. по британската телевизия — (Бел.ред.)
23
Питър Сноу — популярен телевизионен журналист и говорител в новинарските предавания, отличаващ се с оригинално поднасяне на новините. — (Бел.ред.)