Накратко казано, тук не можеш да избягаш от реклами, и то не само у дома. За съжаление трябва да отбележа, че хиляди училища в Америка разчитат поне отчасти на образователни материали, осигурявани от различни корпорации, така че децата изучават принципите на правилното хранене от „Макдоналд’с“, а принципите на опазването на околната среда от „Ексън“25 например. От 1989 година насам една компания, „Канал Едно“, излъчва образователни програми за училищата на принципа на затворената верига. Програмите са безплатни, но нашарени с реклами, адресирани към младежка аудитория. Лично аз считам подобен подход за очевидно неприемлив и манипулативен, но това явно е възглед на малцинството. „Канал Едно“ направи голям удар и сега присъства в 350 000 класни стаи.
Дори епизодите на „Улица Сезам“ — и това наистина е много тъжно — са се превърнали (цитирам „Бостън Глоуб“) в „непрекъснати трийсетминутни рекламни клипове“. Както подчертава по-нататък „Глоуб“, продуктите, свързани тематично с „Улица Сезам“, осигуряват над 800 милиона долара печалби от продажби на дребно годишно, ръководните работници получават годишни заплати над 200 000 долара. При това, тъй като програмата се излъчва по държавната телевизия, тя получава годишна субсидия от 7 милиона долара.
Канех се да ви помоля да обмислите какво би станало, ако тези седем милиона се изхарчат вместо това за градските училища, но ми хрумна, че в такъв случай те сигурно ще си купят още телевизионни приемници, за да вържат още класни стаи към „Канал Едно“.
От цялата работа ме заболя главата, така че отивам да си взема един Тиленол. Казват, че според едно допитване предпочитанията към него спрямо други подобни препарати са в съотношение две към едно. Но може би бъркам със статистиката за „Пепси“.
Дружелюбни хора
Канех се да напиша нещо за някоя от докарващите ме до отчаяние черти на съвременния американски начин на живот, когато госпожа Брайсън (която, държа да подчертая, е мила жена) ми донесе кафе, прочете първите няколко реда на екрана на компютъра, измърмори „Ама че проклетия“ и се измъкна от стаята.
— Не те разбрах, росно английско цветенце! — подвикнах аз.
— Каквото и да пишеш, постоянно мрънкаш.
— Но нали светът трябва да стане по-добър, моя прелестна щерко на Боадицея26 — възразих невъзмутимо. — При това работата ми е да мрънкам.
— Че ти нищо друго не правиш.
Е, извинете, но не е съвсем така. Убеден съм, че някъде по тези страници казах няколко хвалебствени думи за американските уреди за смилане на боклук и съвсем ясно си спомням, че препоръчах на всички местната ни пощенска служба, задето черпи с безплатни понички по случай Деня на Клиента.
Има много прекрасни неща в Съединените Американски Щати, които заслужават похвала — Хартата за човешките права, Закона за свобода на информацията и безплатните кибритчета са първите три, които ми идват на ум — но нито едно от тях не е по-изявено от дружелюбието на населението.
Когато пристигнахме в това малко градче в Ню Хемпшър, хората ни посрещнаха като че ли единственото нещо, което е нарушавало пълното им щастие, е било нашето отсъствие от живота им. Носеха ни сладкиши и бутилки вино. Не се намери ни един да каже „Значи вие сте тези, дето платили цяло състояние за къщата на Смит“ — което според мен е традиционното приветствие към новодошлите в Англия. Хората, които живеят в съседната къща, когато разбраха, че имаме намерение да вечеряме някъде навън, веднага възразиха, че било много подтискащо да вечеряш в непознат ресторант първата вечер в нов дом и настояха да вечеряме с тях, като че ли да нахраниш шест гърла допълнително е нищо и половина.
Когато се разчу, че мебелите ни се намират още на товарен кораб на път от Ливърпул към Бостън, минаващ очевидно за по-пряко през Порт Саид, Момбаса и Галапагоските острови, и че засега нямаме на какво да спим, седим и ядем, цяла върволица от любезни непознати (много от които не съм видял втори път) се заточи да ни носи столове, лампи, маси, че дори една микровълнова печка.
Беше зашеметяващо и така си е досега. Тази година заминахме по Коледа за Англия и се върнахме у дома много гладни късно една вечер, за да установим, че една съседка е напълнила хладилника с хранителни продукти и сладкиши, а вазите — със свежи цветя. Такива неща се случват постоянно.
25
танкерът „Валдес“, разлял около 11 милиона галона петрол във водите край Аляска на 24 март 1989г. е собственост на компания „Ексън“ — (Бел.ред.)
26
кралица на племето исени, която вдига населението на Британските острови на бунт срещу римското владичество през 60 г. сл. Хр. Римляните успяват да потушат бунта с големи усилия, а Боадицея се самоубива. — (Бел.ред.)