— Добре де, купих конците. Сега какво правим?
Като начало, трябва според мен да се изхожда от позицията, че ако имате нужда да се обадите на компанията, която произвежда конци за почистване на зъби, вероятно не сте на нужното ниво на зъбна хигиена.
След като любопитството ми беше веднъж събудено, се заех да преровя всички шкафчета и открих с учудване, че почти всички домакински продукти в Америка имат отпечатан на опаковката номер на гореща линия на производителя. Излиза, че можете да звъннете и да поискате напътствия как да ползвате сапун и шампоан, да получите ценни напътствия къде да държите сладоледа, за да не се превърне в супа и да изтече от кутията и да получите професионален съвет на кои части от тялото си е препоръчително и изискано да нанасяте лак за нокти („Значи да повторим още веднъж. Казвате, че на челото не става, така ли?“).
За тези, които нямат достъп до телефон, или може би имат телефон, но все още не са овладели технологията на ползването му, на повечето продукти има и отпечатани упътвания от рода на: „Махнете черупките преди консумация“ (става дума за фъстъци) или „Внимание! Не ползвай повторно за напитки!“ (за шише с белина). Наскоро купихме електрическа ютия, в чието упътване бяхме предупредени между другото и да не я ползваме в близост с експлозиви. Напълно в този дух, наскоро прочетох че софтуерните компании обмислят да променят текста на инструкцията, която често се изписва на компютърните екрани „Натиснете произволен клавиш, за да продължите“, тъй като много хора се обаждали на производителя, озадачени защо не откриват клавиш, на който да пише „произволен“.
Допреди няколко дни инстинктивно се кисках иронично при мисълта за хора, които се нуждаят от такива елементарни упътвания, но тогава се случиха три неща, които ме накараха да променя възгледите си.
Първо, прочетох във вестника как Джон Смолц, играч в бейзболния отбор „Атланта Брейвз“, се явил един ден на тренировка с явно болезнен червен белег на гърдите си. Когато го попитали от какво е, Смолц признал смутено, че се опитал да си изглади ризата, както бил облечен с нея.
Второ, дойде ми на ума, че действително досега не съм правил такава глупост, но то се дължи предимно на факта, че не ми е хрумвала подобна идея.
Трето, и може би най-важно — преди няколко дена тръгнах да свърша две дребни неща. Трябваше да си купя тютюн за лула и да пусна няколко писма. Купих плика с тютюна, пресякох улицата, отидох право при пощенската кутия и го пуснах вътре. Няма да ви кажа колко път извървях, преди да ме озари мисълта, че може би това не е най-правилното изпълнение на първоначалния ми план.
Разбирате какъв е проблемът ми, нали? Хора, които се нуждаят от табели на пощенските кутии, на които да пише: „Не пускайте тук пликове с тютюн и други лични вещи“ трудно биха могли да се присмиват на други, които гладят ризите си, както са им на гърба, или се обаждат на производителя на шампоан, за да питат как да го разпенят.
Изложих всичко това снощи на вечеря и с ужас наблюдавах ентусиазма и изобретателността, с които всички членове на семейството ми започнаха да дават идеи за упътвания, които биха били подходящи за мен, като например: „Внимание: когато на вратата пише «дръпни», няма абсолютно никакъв смисъл да се бута“ или „Предупреждаваме: Не се опитвайте да си събличате пуловера през главата, докато се движите между столове и маси“. Особено популярно беше следното предложение: „Внимание! Проверете дали всички копчета се намират в съответните илици, преди да излезете от къщи“. Занимаваха се с това в продължение на няколко часа.
Признавам, че съм донякъде неадекватен по отношение на памет, поддръжка на собствената личност, преминаване през врати с нисък горен праг и много други, но това си ми е в гените. Позволете да обясня.
Наскоро изрязах от един вестник статия, която се отнасяше до едно проучване, проведено в университета в Мичиган (а може и да беше Минесота, във всеки случай ставаше дума за студено място, и се споменаваше думата „университет“), според което разсеяността се унаследява. Поставих статията в папка с надпис „Разсеяност“ и, разбира се, незабавно я затрих някъде.
Затова пък, когато я търсех днес сутринта, открих друга папка с интригуващия надпис „Гени и така нататък“, чието съдържание е също толкова интересно и — тук вече се прояви късметът ми — пак има връзка с темата. В папката открих копие от една публикация в списание „Сайънс“ от 29 ноември 1996. Заглавието гласи: „Връзката между характеристиките на тревожността и полиморфизма в геннорегулираната област на серотониновия транспорт“.