Вършат това ефективно и надеждно в продължение на повече от половин век. Мисля, че не са стигали до Професионалния шампионат от 1938. Хубавите времена на Мусолини са по-отскоро, отколкото тези на „Къбс“. Този вълнуващ ежегоден провал на „Къбс“ е почти единственото нещо, което не се е променило в бейзбола, откак съм жив, и аз високо оценявам това.
Не е лесно да си бейзболен фен, тъй като бейзболните фенове са отчайващо сантиментални, а в нещо дотолкова доходоносно, колкото е американският спорт, няма място за чувства. Не разполагам с достатъчно място, за да разясня всички погрешни стъпки, които бяха предприети по отношение на моята игра през последните четиридесет години, така че ще ви разкажа само за най-лошото: разрушиха всички известни стари стадиони и ги замениха с грамадни, безлични, многофункционални спортни арени.
Навремето във всеки голям американски град имаше бейзболно игрище, на който всички отдаваха почит. Като цяло игрищата бяха усойни, със скърцащи подпори, но поне имаха излъчване. От седалките на човек му се набиваха трески, обувките му се слепваха с пода от натрупваните с години лепкави неща, разливани в най-вълнуващите моменти, а изгледът към игрището бе непременно закрит от чугунена колона, подпираща покрива, но всичко това бе част от величието им.
От тези стари игрища са останали само четири. Единият от тях е „Фенуей Парк“ в Бостън, родния град на „Ред Сокс“. Не бих казал, че близостта на „Фенуей“ бе решаващият фактор за заселването ни в Ню Ингланд, но това определено изигра своята роля. Сега собствениците искат да го сринат до основи и да построят нов стадион. През цялото време твърдя, че когато разрушат „Фенуей“, няма да отида на новия стадион, но знам, че лъжа, тъй като съм отчаяно пристрастен към играта.
Поради което моето уважение и възхищение към злочестите „Чикаго Къбс“ непрекъснато нараства. За тяхна чест „Чикаго Къбс“ никога не са заплашили, че ще напуснат Чикаго, и продължават да играят на „Риган Фийлд“. Те дори продължават да играят предимно през деня — така, както Господ е предвидил да се играе бейзбол. Повярвайте ми, дневната игра на „Ритли Фийлд“ е едно от големите американски изживявания.
И ето в това е проблемът. Никой не е заслужил да се класира за Професионалния шампионат повече от „Чикаго Къбс“. Но те не биха могли да го сторят, тъй като биха нарушили традицията си никога да не се класират. Конфликтът е непреодолим. Разбирате ли какво имам предвид, когато казвам, че не е лесно да си бейзболен фен.
От глупав по-глупав
Преди няколко години една организация на име Национален фонд за хуманитарни науки проведе изпит за 8 000 американски ученици от по-горните класове и откри, че голям брой от тях не знаят… ами не знаят нищо.
Две трети от тях нямали представа кога е била Американската гражданска война и кой президент е написал обръщението от Гетисбърг. Почти същият брой не могли да разпознаят Йосиф Сталин, Уинстън Чърчил и Шарл де Гол. Една трета от тях мислели, че Франклин Рузвелт е бил президент по време на Виетнамската война и че Колумб е отплавал за Америка след 1750 година. Четиридесет и два процента от тях, и това е любимият ми факт, не могли да назоват нито една държава в Азия.
Винаги подхождам с известно съмнение към тези проучвания, тъй като знам колко лесно би било да хванат и мен самия натясно. („Проучването заключи, че Брайсън не може да разбере елементарни инструкции за сглобяване на домашно барбекю и че почти винаги неволно измива и предното, и задното стъкло, докато завива“.) И все пак в наши дни е налице една празнота на мисълта, която е трудно да пренебрегнем. Този феномен днес е известен на широката публика под наименованието „Затъпяването на Америка“.
Самият аз го забелязах за първи път преди няколко месеца по един телевизионен канал наречен „Канал за времето“, когато метеорологът каза: „В Олбани днес наваля дванадесет инча сняг“, след което оживено добави, „това е около един фут“.
Не, това всъщност е един фут, глупак с глупак нещастен.
Същата вечер гледах документален филм по канал „Дискъвъри“ (без да подозирам, че ще имам възможността да гледам същия този документален филм по канал „Дискъвъри“ до шест пъти на месец за вечни времена), когато разказвачът произнесе напевно: „Вследствие на вятъра и дъжда Сфинксът се разрушил с три фута в продължение на само триста години“, след което направи пауза, а после сериозно добави:
„Това е с по един фут на век“.
Разбирате ли какво имам предвид? Понякога човек има чувството, че цялата нация е взела приспивателно и ефектът от него все още не е преминал. Това не е просто едно необичайно, случайно отклонение. Случва се през цялото време.