Наскоро споделих с вас тревожното си предчувствие, че всеки момент жена ми може да обяви, че е дошло времето да се вадят коледните украси.
Оттогава мина около седмица, до Коледа остават само някакви си осемнайсет бързолетни дни, а жена ми не е издала и звук. Не знам колко още мога да издържа на такова напрежение.
Мразя да слагам коледната украса, защото това означава, първо, че трябва да се кача на тавана. Таваните са тъмни, мръсни, неприятни места. Винаги се натъквате на неща, които не бихте искали да видите — цели метри оголени кабели, пролуки между керемидите, пред които се вижда откритото небе и дори можете да проврете главата си, както и сандъци, пълни с безполезни вещи, които трябва да сте довлекли дотук в състояние на временно обезумяване. Осмелите ли се да се качите на тавана, със сигурност ви очакват три неща: ще ударите поне два пъти главата си в подпокривните греди, паяжини ще полепнат по цялото ви лице, и няма да намерите това, за което сте дошли.
Най-неприятната страна от качването на тавана е тази, че когато дойде време да слизате, неминуемо установявате, че дървената стълба по някакъв тайнствен начин се е изместила с цял метър към вратата на банята. Не ми е ясно как става това, но е неизбежно.
И така, спускате крака през отворения капак на пода и започвате да търсите пипнешком стълбата. Ако протегнете десния си крак до последна възможност, можете да докоснете стълбата с палеца си, което, разбира се, не ви върши работа. След време установявате, че ако люлеете силно краката си напред-назад, като гимнастик на успоредка, можете да стъпите с единия си крак на най-горното стъпало, а после и с двата. Това обаче не променя особено нещата, защото сега сте полегнали под ъгъл от 60 градуса и няма никаква възможност да се придвижите по-нататък. Сумтейки под нос, се опитвате да придърпате стълбата по-наблизо с крака, но успявате единствено да я съборите с трясък.
Сега вече наистина сте я сплескали. Опитвате се да изпълзите обратно на тавана, но нямате сила да се наберете, затова оставате да висите, опрян на лакти. Викате жена си, но тя не ви чува. Това е едновременно подтискащо и странно. Обикновено жена ви е в състояние да чуе неща, които никой друг на света не би могъл да долови. Може да чуе през две стаи как сладкото капе върху килима. Чува как разлятото кафе се попива скришом с чиста хавлиена кърпа. Чува как се нанася мръсотия върху почистения под. Може дори да ви чуе как мислите да направите нещо, което не би трябвало да правите. Но увиснете ли на таванския люк, тя все едно се озовава в звукоизолирана камера.
Така че, когато най-сетне, час-час и половина по-късно, тя мине случайно по коридора на горния етаж и види висящите ви крака, това много я изненадва.
— Какво правиш там? — пита тя.
Вие я изглеждате с присвити очи и отвръщате с лека нотка на сарказъм:
— Таванска аеробика.
— Трябва ли ти стълбата?
— Брей че добра идея. Разбираш ли, вися си тук от часове и се чудя какво ми липсва, а ти се сети на мига.
Чувате звука от изправянето на стълбата и усещате как поставят краката ви върху горното стъпало. Висенето явно ви е понесло, защото в същия миг се досещате, че коледната украса изобщо не е на тавана и никога не е била там, а се намира в една картонена кутия в мазето. Разбира се! Как може да не сте се сетили досега! И хуквате към мазето.
Два часа по-късно откривате кутията, скрита зад няколко стари автомобилни гуми и една счупена бебешка количка. Извличате я горе и посвещавате още два часа на разплитане на кабелите на лампичките. Когато най-сетне ги включите, те, разбира се, не работят, с изключение на една гирлянда, която ви мята право в стената под водопад от искри, след което също спира да работи.
Решавате да зарежете светещите гирлянди и да извадите елхата от гаража. Дървото е огромно и бодливо. Притискате го несръчно в обятията си и го завличате, лъхтейки, до задната врата, после падате заедно с него в антрето, ставате и продължавате нататък. В очите ви се завират клони, иглички боцкат бузите и венците ви, смолата съумява по някакъв начин да тече нагоре, така че да попадне в носа ви, блъскате се из стаите, събаряте картините от стените, повличате със себе си всевъзможни предмети от масите, катурвате столове. Съпругата ви, която наскоро беше изчезнала безследно в неизвестна посока, сега като че ли е на сто места едновременно и дава на висок глас объркани, но енергични нареждания:
— Внимавай да не бутнеш онова! Не отивай насам — мини оттам! Наляво! Не твое ляво — мое ляво!!! — и малко по-късно, с по-мек тон: — Ооо! Добре ли си, миличък? Ама не видя ли стъпалата?
Докато успеете да се доберете обратно до дневната, дървото изглежда като обезлистено от киселинен дъжд, вие — също.