И така, вие започвате да обикаляте, докато в един момент съвсем безцелно спирате пред някакъв пуловер. Не знаете защо го правите, всъщност пуловерът не ви харесва особено, но тъй или иначе, го докосвате. Само след секунда продавачката е до вас.
— Това е един от най-търсените модели — казва тя. — Искате ли да го пробвате?
— Не, благодаря.
— Не се притеснявайте, облечете го. Идеален е за вас.
— Не, мисля, че не искам.
— Пробните са отсреща.
— Наистина не искам да го пробвам.
— Какъв размер да ви дам?
— Моля ви, разберете ме, не искам да го обличам. Просто оглеждам стоките.
Тя пуска още една усмивка — от онези, с които традиционно се оттегля — но след 30 секунди отново е при вас, носи пуловер и съобщава:
— Ето ви го в прасковен цвят.
— Не искам пуловер. В какъвто и да било цвят.
— Какво ще кажете за една хубава вратовръзка тогава?
— Не искам вратовръзка. Не искам пуловер. Нищо не искам. Жена ми отиде на козметик и ми каза да я почакам тук. Не ми се искаше да отиде, но тя все пак отиде. Може да й отнеме часове, но аз и след няколко часа пак няма да искам нищо, затова ви моля да не ме разпитвате повече. Моля ви.
— Какво ще кажете тогава за панталон?
Разбирате какво имам предвид. Трябва да избирате между сълзи и убийство. Иронията е там, че когато наистина ви трябва някой, наоколо няма жива душа.
В онзи магазин за детски играчки синът ми търсеше „Интергалактически летален бластер за междузвездни войни“ или някаква подобна пластмасова измишльотина. Не успяхме да го открием, нито пък намерихме някой, който да ни упъти.
Изглеждаше, че целият магазин е поверен на грижите на някакво шестнайсетгодишно момче, което седеше на единствената работеща каса. Там се беше наредила опашка от двайсет и няколко души, и той обработваше покупките им бавно и методично.
Търпеливото висене на опашка е едно от социалните умения, които не съм усъвършенствал, особено ако съм се наредил само за да попитам нещо. Опашката се движеше мъчително бавно. В един момент момчето спря и се зае да сменя ролката на касовия апарат. Това му отне около петнайсет минути, по време на които едва не го убих.
Най-сетне дойде и моят ред.
— Къде мога да намеря „Интергалактически летален бластер за междузвездни войни?“
— Седма алея — отвърна той, без да вдигне глава. Вторачих се в темето му.
— Я не се занасяйте с мен.
Този път вдигна очи.
— Моля?
— Всички винаги ми казват „седма алея“.
Трябва да е имало нещо в изражението ми, което го подтикна да изскимти в отговор.
— Ама, господине, наистина е седма алея — „Играчки за насилие и агресия“.
— Пожелавам ви да не грешите — отвърнах мрачно и се оттеглих.
Деветдесет минути по-късно открихме интергалактическия бластер на втора алея, но докато стигна отново до касата, на онова момче му бе свършила смяната.
Интергалактическият бластер е страхотен между другото. Изстрелва стрелички с гумени върхове, които се лепват на челото на жертвата — не е болезнено, но определено може да те стресне. Разбира се, синът ми се разочарова, че му го взех, но нали разбирате, трябва ми, когато ходя на покупки.
Изчезнали самолети и липсващи пръсти
Майчице, не е за вярване! Изтърколи се още една година! Не разбирам къде отива всичкото това време. Предполагам, че на същото място, където отива и косата ми.
Мислех да напиша една глава, посветена на новогодишните ми обещания, но за съжаление първото обещание, което взех тази година, е да не давам обещания, които не мога да изпълня (не съм убеден, че мога да изпълня дори това). Това промени нещата. Казах си, че вместо това мога да направя кратък разбор на изминалата година.
Както винаги, когато човек работи в авангарда на разследващата журналистика (което в моя случай означава, че дрънкам глупости всяка седмица), винаги остават недовършени теми, а има ли по-подходящо време на годината да ги приключиш от този момент — застанали на прага на новата година?
Един от по-потискащите аспекти на това да публикуваш писанията си в печата според мен е, че в момента, в който направиш някакво изявление — каквото и да е то — незабавно се случва нещо, което го опровергава. Например миналия месец март писах за това каква спокойна, непознаваща престъпления общност е нашият малък градец в Ню Хемпшър. Само четири дни по-късно маскирани мъже нахлуха в бижутерския магазин на главната улица, размахвайки енергично пистолети, и отмъкнаха значително, макар и неуточнено количество пари и бижута. Един ден по-късно обраха крайно учтиво една жена, докато тя се разхождала из парка на университета. Нищо такова не се бе случвало тук преди — а и след това — но ми се стори малко обезпокоително това избухване на престъпност точно в седмицата, когато заявих, че такова нещо при нас няма.