Идеята е, че ще прочетете рекламата, след което ще почнете да тормозите доктора си (или така нареченият „професионалист в областта на здравеопазването“) да ви го предпише. Идеята читателите на списанията сами да преценяват кои лекарства са най-добри за тях ми се струва странна, но от друга страна американците изглежда знаят много за лекарствата. Почти всички реклами предполагат забележително високо ниво на образованост в областта на биохимията. Рекламата за вагиналната киста смело уверява читателите, че „действието на Дифлукан е сравнимо с това на Монистат, Джайни-Лотримин или Майсилекс, вземани в продължение на седем дни“, докато тази за Премпро обещава, че „той е толкова ефективен, колкото и вземането на Премарин и прогестерон поотделно“.
Когато осъзнаете, че такива изказвания звучат смислено на милиони американци, идеята, че партньорът ви по боулинг носи мехлем против хемороиди в джоба на ризата си може и да не ви се стори дотолкова нелепа.
Не съм убеден, че тази мания на нацията по отношение на здравето си струва. Това, което знам е, че съществува друг много по-приятен начин да се постигне идеалната вътрешна хармония. Изпийте шест пинти бира и гледайте Отворения Университет в продължение на 90 минути, преди да си легнете. На мен ми действа безотказно.
Пощенски неволи
Едно от удоволствията на живота в малък, старомоден град в Ню Ингланд е, че обикновено пощенската станция е също малка и старомодна. Нашата е особено приятна. Станцията е очарователна тухлена сграда във федерален стил, внушителна, но не и безвкусна и изглежда така, както трябва да изглежда една пощенска станция. Дори ухае приятно. Това се дължи на комбинацията от лепилото от растителен произход и старомодното централно отопление, засилено малко повече, отколкото трябва.
Персоналът зад гишетата е винаги енергичен, експедитивен и с удоволствие ви предлага допълнителна лепенка в случай, че пликът ви изглежда така, сякаш ще се разлепи. Освен това американските пощенски станции поемат единствено пощенските услуги; те не се занимават с пенсии, автомобилни такси, семейни надбавки, лицензи за телевизори, паспорти, лотарийни билети, или с което и да е било от стотиците други неща, които превръщат посещението, на която и да било британска пощенска станция в едно дотолкова популярно, целодневно събитие, което осигурява задоволително и надеждно развлечение за разговорливи хора, които не се наслаждават на нищо така, както на дългото ровичкане из портмонетата и чантите си в търсене на точната сума. Тук никога няма опашки и човек си свършва работата за минути.
Най-доброто е, че веднъж годишно всяка американска пощенска станция провежда Ден на благодарност към клиента. Нашият беше вчера. Никога не бях чувал за този чудесен обичай, но той ми допадна веднага. Служителите бяха окачили знамена, бяха приготвили дълга маса с покривка на райета, на която имаше щедро количество понички, пасти и горещо кафе. При това всичко беше безплатно.
Идеята, че безличната държавна бюрокрация благодари на мен и на моите съграждани за нашето покровителство, макар и невероятна на пръв поглед, беше чудесна. Бях впечатлен и изпълнен с благодарност и трябва да отбележа, че бе хубаво да ни бъде напомнено, че пощенските служители не са просто безмозъчни автомати, които прекарват дните си в мачкане на писма и в капризно изпращане на чековете за хонорарите ми на човек във Вермонт на име Бил Бъба, а че са всеотдайни, добре обучени индивиди, които прекарват дните си в мачкане на писма и в капризно изпращане на чековете за хонорарите ми на човек във Вермонт на име Бил Бъба.
Във всеки случай напълно ме спечелиха на своя страна. Все пак не искам да мислите, че лоялността ми по отношение на системите за пощенски разнос може да бъде закупена евтино с шоколадова поничка и със стиропорна чаша кафе, но всъщност е точно така. Колкото и да се възхищавам на „Роял Мейл“11, те нито веднъж не са ми предложили закуска, така че трябва да ви призная, че докато се прибирах вкъщи от сутрешните си задачи, изтривайки трохите от лицето си, мислите ми по отношение на американския начин на живот като цяло и Американските пощенски служби в частност бяха несравнимо благосклонни.
Но както почти винаги се случва с държавните услуги, това не трая дълго. Когато се прибрах вкъщи, пощата за деня бе на изтривалката. Между обичайното изобилие от покани да придобия нови кредитни карти, да спася горите в Амазония, да стана пожизнен член на Националната фондация за безнравственост, да прибавя името си (срещу скромна сума) към справочника „Кой кой е от хората на име Бил в Ню Ингланд“, да прегледам, без да поемам каквито и да било задължения, първия том на „Големите експлозии“, да подпомогна Националната оръжейна асоциация и тяхната програма „На всяко пеленаче по пушка“ и множеството други непоискани поощрения, специални предложения и увещания, включващи грозни малки лепенки, на които вече бяха отпечатани името и адреса ми и които пристигат ежедневно във всеки американски дом (а наистина няма да повярвате какво количество ненужна поща се получава всеки ден в тази страна в наши дни), е, сред тази бъркотия имаше и едно злочесто, смачкано писмо, което бях изпратил преди четиридесет и един дни до местоработата на един приятел в Калифорния. Та това писмо ми връщаха в момента с надписа „Непълен адрес — освестете се и започнете отново“ или нещо подобно.