Решение: Опитайте с диета с високо съдържание на протеини или се обадете на местния ветеринар.
Проблем: На екрана ми непрекъснато се появява съобщение: „Прекъсване извън системата с общоохранителна цел“.
Решение: Това вероятно се дължи на опитите ви да ползвате компютъра. Натиснете копчето в позиция „Изключено“ и всякакви вбесяващи надписи ще изчезнат.
Проблем: Компютърът ми е безполезен боклук.
Поздравления — вие достигнахте до правилното решение. Вече сте готов да ползвате новото поколение „Антракс/3000 Турбо“ или да се върнете към хартията и писалката.
Възхвала на закусвалните
Преди две години бях изпратен от семейството като авангард с разузнавателна мисия — трябваше да търся подходящ дом за нас в Съединените щати. В обиколката си включих град Адамс в Масачузетс, най-вече защото в него имаше прекрасна старомодна закусвалня на главната улица.
За съжаление се наложи да задраскам Адамс от списъка, защото не съумях да си припомня нито едно друго предимство на града, сигурно защото такива нямаше. Въпреки това съм убеден, че щяхме да живеем щастливо там. Закусвалните имат такъв ефект.
Едно време закусвалните бяха много популярни, но както много други неща, и те започнаха да се превръщат в рядкост.
Разцветът им съвпада с годините непосредствено след Първата световна война, когато кръчмите са затворени заради сухия режим, и хората се нуждаят от някакви други места, където да се хранят. От търговска гледна точка закусвалните се оказват привлекателно решение. Строителството и поддръжката им били евтини, а тъй като постройките се изработвали фабрично, можели просто да се поръчват готови. Купиш ли си готова закусвалня, трябвало само да я разположиш на равно място, да я свържеш с канализацията и да прокараш ток, и завърташ търговия. Ако не успееш да я разработиш, товариш бараката на камион и я местиш другаде. Към края на двайсетте години около дузина фирми се занимават със серийно производство на готови конструкции за закусвални. Почти всички били изработвани в някаква имитация на „ар деко“56, известна под името „модерн“, отвън облицовани в блестяща неръждаема стомана, и с лъскава ламперия и метален декор отвътре.
Привържениците на закусвалните приличат на любителите на трейнспотинг. Те могат да ви уведомят дали една постройка е модел „Кулман Блу Комет“ от 1947 или „Уустър Семи-Стриймлайнър“ от 1932. Способни са да преценят детайли, които отличават „Ралф Музи“ от „Огарлайт“ или от „О’Махоуни“, и са готови да изминат дълги разстояния, за да посетят рядко срещаната закусвалня „Огърлинг“, ако е в добро състояние — от този модел са произведени само седемдесет и три, между 1935 и 1941 година.
Единственото нещо, за което любителите на закусвални не говорят много-много, е храната. Това е, защото храната в закусвалните е общо взето същата като навсякъде другаде — с други думи, не кой знае колко добра. По тази причина жена ми и децата отказват да ме съпровождат по време на обиколките ми на закусвални. Това, което те не могат да схванат, е че по закусвални не се ходи, за да се яде; хората ги посещават, защото те са съществена съставна част от американското културно наследство.
Когато бях дете, в Айова нямахме закусвални. Те бяха феномен, характерен предимно за източното крайбрежие, както например ресторантите, изградени във формата на най-различни неща (прасета, гевреци, бомбета) бяха характерни за западното крайбрежие. Най-близкото подобие на закусвалня, с което разполагахме, беше едно заведение при реката, наречено „Скарата на Ърни“. Всичко в него беше мазно и мърляво, включително и самият Ърни, храната беше отвратителна, но пък притежаваше много от характерните черти на закусвалнята — много дълъг тезгях с въртящи се столчета покрай него, сепарета покрай стената, посетители, които изглеждаха така, сякаш току-що се бяха завърнали от преследване (а вероятно и разкъсване) на едър дивеч в горите, освен това и тук ползваха специфичния жаргон на закусвалните. Когато вземаше поръчката, сервитьорката се провикваше към кухнята, служейки си с някакъв шифрован език: „Две парчета отстрани, леко със сметаната, сипи от стърганото и изкашляй две в кофата“ — или нещо в този загадъчен и обезпокоителен стил.
Но „Скарата на Ърни“ се помещаваше в масивна, квадратна, безлична постройка, подчертано лишена от елегантната линия и блясъка на истинската закусвалня. Така че, когато десетилетия по-късно ми бе възложено да открия годно за живеене населено място в Ню Ингланд, наличието на закусвалня бе на едно от първите места в списъка на моите изисквания. Уви, оказа се, че те се намират все по-трудно.
56
стил в приложните изкуства и архитектурата, утвърдил се през 20-те години на XX век — (Бел.ред.)