Хановър, града, в който се установихме в крайна сметка, разполага с почтено заведение, наречено „При Лу“, което наскоро отпразнува своята петдесетгодишнина. То притежава привидно характеристиките на закусвалня, но менюто му включва разни неща като „киш“57 и „фахитас“58 и при това тук се гордеят, че сервират свежи марули. Клиентите са до един добре облечени, с вид на юпита. Не можете да си ги представите как се качват в кола, на чийто капак е метнат убитият дивеч.
Затова можете да си представите ликуването ми, когато, шест месеца след преселването ни в Хановър, минавайки с колата през близкото градче Уайт Ривър Джънкшън, се натъкнах на заведение, наречено „Четирите аса“. Подтикнат от внезапен импулс, влязох вътре и установих, че това е ранен „Уустър“ от предвоенния период, почти съвършено съхранен. Беше чудесно. Дори храната беше прилична, което малко ме разочарова, но вече започнах да привиквам.
Никой не знае колко закусвални от този род са останали в Съединените щати. Това е донякъде и въпрос на дефиниция. По същество закусвалнята е заведение, в което се сервира храна и което се самоопределя като „закусвалня“. По най-общи характеристики, в САЩ съществуват около 2500 закусвални. Но не повече от хиляда от тях отговарят по външен вид на „класическото“ понятие „закусвалня“, и броят им ежегодно намалява. Само преди два месеца затвориха закусвалнята „При Фил“, най-старата в Калифорния. Заведението работеше в Северн Лос Анджелис от 1926 година, което по калифорнийски стандарти го правеше древно едва ли не колкото Стоунхендж. Но почти никой не обърна внимание на затварянето му.
Повечето закусвални не са в състояние да издържат на конкуренцията на веригите за бързо хранене. Традиционната закусвалня е малка, с приблизително осем сепарета и място на тезгяха за дванайсетина души, а защото предлагат сервиране по масите и индивидуално приготвяне на поръчките, разноските им са по-високи. Освен това повечето закусвални са стари, а в Америка в повечето случаи излиза по-евтино да подмениш с нещо ново, вместо да съхраниш. Един ентусиаст, който си беше купил стара закусвалня в Джърси Сити, в Ню Джърси, открил с ужас, че би му струвало 900 000 долара потенциалната печалба от около двайсет години работа — за да възвърне закусвалнята в оригиналното й състояние. Къде по-евтино е да я съборят и да дадат мястото на „KFC“ или „Макдоналд’с“.
В замяна на това напоследък можете да откриете много ерзац закусвални. Последния път, когато бях в Чикаго, ме отведоха на едно място, наречено „При Ед Дебевич“, където сервитьорките носеха малки табелки, на които бяха написани имена от рода на „Пухчо“ и „Русото“, а по стените бяха окачени трофеите на въпросния Ед от боулинг. Само че такова лице Ед Дебевич не съществува и никога не е съществувало. Той беше просто плод на творческото въображение на някой специалист по маркетинг. Независимо от това „При Ед“ видимо процъфтяваше. Клиентите, презрели автентичните стари закусвални, сега висяха на опашки по всички ъгли, за да влязат в една имитация. Това ме озадачава безгранично, но е много често срещан феномен в Америка.
Срещаме същия феномен в Дисниленд, където хората се тъпчат, за да се разхождат напред-назад по староградска главна улица от типа, на който те самите обърнаха гръб през петдесетте години, за да предпочетат огромните търговски центрове. Същото става в реставрираните колониални градчета като Уилиамсбърг във Вирджиния или Мистик в Кънектикът. На тези места посетителите плащат мило и драго, за да се насладят на тази спокойна селска атмосфера, от която отдавна са избягали, за да населят ширналите се предградия. Наистина не мога да го окачествя, но изглежда, че американците искат нещо само ако са убедени, че то не е истинско.
Но това е друга тема, на която ще се върнем пак. Междувременно отивам в „Четирите аса“, докато още съществува. Там няма келнерки, които да отговарят на името „Пухчо“, но купите от турнири по боулинг са истински.
Само три месеца, след като написах тези редове, в началото на април 1998, „Четирите аса“ спря да работи.
Отвратително без изключение
Спомням си първия път, когато опитах европейски шоколад. Събитието се състоя на централната гара в Антверпен, на 21 март 1972 година — втория ми ден в Европа като млад турист с раница на гърба. Докато чаках влака, си купих шоколад от будката на перона, отхапах едно парче, и след миг на удивена наслада, започнах да издавам неволно възторжени възклицания, достатъчно силни, за да привличат погледи от двайсетина метра разстояние.