В Хановър имаме две много приятни кафенета, но съм убеден, че ако „Старбъкс“ решат да открият клон тук, хората ще бъдат приятно развълнувани. Трябваше да видите какъв пристъп на делириум ги обхвана, когато се откри магазин на „ГАП“. Отварянето на клон на „Старбъкс“ би било прието като своебразно утвърждаване на нашето градче по отношение на външния свят. Гостите на града, които плащат добре, неминуемо ще предпочитат да посещават тъкмо него, тъй като е нещо познато и ще се чувстват в свои води.
Хората така започнаха да привикват към еднаквостта, че сякаш са хипнотизирали от нея. На осем километра от дома ни доскоро имаше приятен, старомоден семеен ресторант. Преди две години срещу него откриха „Макдоналд’с“. Почти незабавно повечето от преминаващите посетители се пренесоха от другата страна на шосето. Миналото лято старият ресторант беше закрит. Скоро след това споменах пред един съсед колко е неприятно, че хората са склонни да зарежат местно заведение заради универсалната привлекателност на „Макдоналд’с“.
— Даа — каза съседът с онзи замислен тон, който изразява частично несъгласие. — Но поне като влезеш в „Макдоналд’с“, знаеш какво можеш да очакваш, нали?
— Именно! — извиках развълнувано. — Не разбираш ли, че тъкмо там е въпросът!
Щеше ми се да го поразтърся за реверите и да му обясня, че този начин на мислене е причината американският шоколад да бъде толкова безличен на вкус, белият хляб да има вкус на памук, а сирене, продавано под стотина имена („Колби“, „Монтерей Джек“, чедър, американско, проволоне) да бъде абсолютно еднакво на вкус, и да има един и същ яркожълт цвят.
Но разбрах, че няма смисъл. Той беше като онези еднакви хора от „Инвазия на крадците на трупове“. Духът му бе попаднал под властта на силите на еднообразието. Беше се превърнал в МакЛичност.
Той ме изгледа притеснено — хората обикновено не се държат така по улиците — и ми стана ясно, че си казва: „Брей! Емоционална личност!“.
Може и да беше прав. Признавам, че през последните месеци съм малко неспокоен. Отдавам го на тежка шоколадова абстиненция.
Националните тлъстини
Напоследък доста често мисля за храна. Вероятно защото ми липсва. Разбирате ли, жена ми наскоро ме подложи на диета, след като намекна (малко некоректно, според мен), че заприличвам на заоблен въздухоплавателен апарат.
Диетата е доста интересна, създадена лично от нея — по принцип ми е позволено да ям всичко, което искам, стига да не съдържа мазнини, холестерол, натрий или калории. Другото условие е да не е вкусно. За да не ме остави да умра от глад, тя отиде до супермаркета и изкупи всички храни, на чиито етикети се споменава думата „трици“. Не съм много сигурен какво вечерях снощи, но май бяха котлети от трици. Страшно съм подтиснат.
Затлъстяването е сериозен проблем в Америка (поне за затлъстелите). Половината от пълнолетните американци имат наднормено тегло, а една трета влизат в категорията „страдащи от затлъстяване“ (с други думи, са от хората, с които избягвате да влизате в асансьора).
Сега, когато вече почти никой не пуши, затлъстяването стана притеснение номер едно по отношение здравословното състояние на нацията. Около 300 000 американци умират ежегодно от болести, пряко свързани със затлъстяването, а хората харчат около 100 милиарда долара за лечението на болести, дължащи се на хронично преяждане — диабет, сърдечни заболявания, високо кръвно налягане, рак и така нататък. Доскоро не знаех, че наднорменото тегло увеличава риска от заболяване от рак на дебелото черво — определено нещо, което бихте предпочели да избегнете — при това с 50 процента. Откакто попаднах на тези данни, периодично си представям как ме преглежда проктолог и после казва:
— Уха! Колко чийзбъргъра сте изяли през живота си, господин Брайсън?
Наднорменото тегло сериозно намалява шансовете ви да оцелеете след операция, да не говорим пък за шансовете ви да свалите сносно на вид момиче.
Освен всичко останало хората, които теоретично са ви мили и близки, ще започнат да ви наричат „господин Пухчо“ и ще ви питат какво мислите, че правите всеки път, когато отворите някой шкаф и съвсем случайно извадите оттам голям плик чипс със сирене.
За мен е същинско чудо, че в тази страна изобщо има хора, които съумяват да бъдат слаби. Онзи ден отидохме на ресторант, в който имаше промоция на нещо, наречено „Сензационна скара“. Помествам описанието на специалитета „Палачинка с чили и сирене“ дословно така, както беше в менюто. Имайте предвид, че всяка дума в описанието е вярна.
„Основата на този невероятен специалитет са хрупкави, крехки пържени вафли. Отгоре ги заливаме обилно с чили сос, топено сирене «Монтерей Джек» и чедър, а най-отгоре нареждаме купчина домати, зелен лук и квасена сметана“.