Но в сърцевината на всичко това си остава играта. В продължение на два часа крещим, гърчим се, скубем си косите, погълнати единствено от надеждата, че нашите момчета ще успеят да вкарат една топка през обръч повече пъти, отколкото другите момчета. Ако „Дартмут“ бият, ние сме в еуфория. Ако не бият — е, какво от това. В крайна сметка това е само игра. Така би трябвало да се приема всичко около спорта.
Миналата година един от играчите на „Дартмут“ беше гигант на име Крие, който отговаряше на абсолютно всички изисквания за голям играч, освен дето не можеше да играе баскетбол. Поради това прекара почти целия сезон на скамейката на резервите. Извънредно рядко се случваше да го вкарат в игра през последните 15–20 секунди от мача. В тези случаи неизбежно някой му подаваше топката, а после някой по-дребен от него идваше и му я отнемаше. Той поклащаше разкаяно глава и затичваше като жираф към другия край на игрището. Беше любимият ни играч.
По традиция последната вечер от сезона е вечер на родителите. Тогава пристигат родители от всички краища на страната, за да видят как играят синовете им. Също така по традиция в този мач завършващите студенти влизат в игра от самото начало на мача.
Този мач не беше от особена важност, но нашият любим дългунест герой очевидно не беше наясно с това. Той се появи видимо напрегнат на игрището. Това беше неговият първи и последен шанс да блесне и явно нямаше намерение да го пропилее.
Реферът наду свирката. Нашият Крие претича игрището четири-пет пъти и тогава, за наш и негов ужас, бе изваден от игра и пратен на скамейката. Не беше играл повече от минута. Не беше объркал нищичко — не беше имал тази възможност. Седна на обичайното си място, хвърли извинителен поглед към родителите си, и изгледа остатъка от мача с насълзени очи. Някой беше пропуснал да каже на треньора, че победата не е най-важното нещо на света.
Тази седмица „Дартмут“ играе последния си домакински мач за сезона. Тази година по моя преценка ще има двама играчи, на които ще позволят да потичат минута-две по игрището, и после ще бъдат заменени от по-обещаващи имена.
Ние с дъщеря ми решихме да не ходим на мача. Като се има предвид колко трудно се намира съвършенството, е мъчително да гледаш как го съсипват.
Последната нощ на „Титаник“
„Вечерта преди корабокрушението масите за вечеря бяха красиви като картинка! Фантастични бяха огромните гроздове, поставени на върха на купчините плодове във всяка фруктиера. Ястията бяха разнообразни и изкусителни. Не мръднах от масата от супата до ядките“.
Кейт Бъс, пътувала на „Титаник“, цитирана в „Последната вечеря на «Титаник» — менюта и рецепти от кораба“.
— Господи, Бъс, каква е тази суматоха?
— О, здрасти, Смит. Не съм свикнал да те виждам буден по това време. Ще запалиш ли?
— Благодаря, с удоволствие. И така, защо е данданията? Зърнах капитана, докато идвах насам, и май доста се беше спекъл.
— Изглежда, че потъваме, друже.
— Айде бе!
— Сещаш ли се за онзи айсберг, дето го гледахме, когато вечеряхме?
— Оня, дето беше колкото двайсететажна сграда?
— Същият. Е, излиза, че сме се блъснали в проклетото нещо.
— Лош късмет.
— Така бих казал и аз.
— Това обяснява защо вратата на каютата ми беше под леглото, когато се събудих. Видя ми се малко странно. Я кажи, това истинска „Монте Кристо“ ли е?
— Всъщност е „Ъпман“. Имам си един човек на Джерърд Стрийт, който ми ги доставя със специална поръчка.
— Страхотна е.
— Да… всъщност е жалко.
— В какъв смисъл?
— Ами тъкмо бях поръчал дузина кутии по две гвинеи всяка. Е, като си помисля, младият Бърти ще ги ползва с радост.
— Искаш да кажеш, че според теб няма да ни бъде?
— Работата не ми харесва. Госпожа Бъс питала Кроукър, стюарда на квартердека, когато й донесъл питието преди лягане, и той казал, че имаме по-малко от два часа. Как е госпожа Смит между другото? Стомахът й по-добре ли е?
— Не мога да ти кажа. Удави се.
— О, лоша работа.
— Падна през люка на задния борд, точно когато корабът започна да се накланя. Всъщност нейният вик ме събуди. Жалко, пропусна най-интересното. Винаги е имала слабост към потъване от класа.