Захари Стоянов
Записки по българските въстания
Том първи 1870–1876
Предисловие
Всеки народ има свое минало, което се изучава старателно от потомството. Ако човек се завземе да пише историята на българския народ от неговото подпадание под турското иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските въстания, най-много Априлското (1876 г.), чрез които ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството. Какъв е бил обаче характерът на тия въстания, кой ги е тях рьководил, били ли са те чисто народни движения, или плод на вънкашни някои побуждения — това, доколкото ни е известно, още от никого не е определено с подобающата точност и за мнозина съставлява дълбока тайна. Според едни българските въстания били приготвени от агентите на панславистическите комитети; според други тия, българите, като мирен и земледелчески народ никакво въстание не били в състояние да организират и без причина се нападнали от башибозушките тайфи Най-после според трети и чствърти няколко несмислени младежи се събрали без знанието на народа и се опитали насилствено да го възбунтуват против волята му… Разбира се, че авторите на тия лъжовни източници, повечето чужденци и заклети врагове на българския народ, умишлено и със злонамерени цели крият истинските причини на нашите народни движения. Още по-лошаво е и това, че мнозина наши държавници и дипломати, които трябваше да бъдат признателни най-напред на българските въстания, старателно се мъчат да обтегнат булото на мрака върху тия народни драгоценности. Напротив, днешната наша свобода има безбройно число мъченици — херои, българи, наши братя, които са оставили костите си из далечните азиатски затвори, умрели са от бой и мъки по пътищата в тежки синджири, предали са душа по бесилниците, изложени на поругания и осквернения, посягали са сами на живота си, брат брата е убивал, баща — чедото си и обратно. Ние имаме херои, наша народна гордост, като Л. Каравелов, Левски, Хаджи Димитър, Караджата, Ботев, Бенковски, Волов, Каблешков и други много; но на малцина са тия известни, на малко от тях се знае где почива свещеният прах, нищо не е направено, за да се увековечи тяхната памет, когато отечеството им, за което са станали жертва, свободно е днес.
За да не ме набедят за тьърде горещ поклонник на българските въстания, аз бързам да си призная, че напълно съзнавам заедно с всички слабата страна на тия наши въстания, зная, че ако ги разгледа човек със строго критическо око, ще ги намери повечето театрални, непрактически и необмислени сериозно, но кой е крив в това? Казах, че тия са най-блестящата страница от новата ни история, не притежаваме друго по-славно минало, което да ни характеризира като народ. Освен това има друго по-важно обстоятелство, което не трябва да изпущаме, когато говорим за чисти народни двнжения, за целта и намерението на отделни личности. Хората обръщат най-голямо внимание не на следствията, които са очаквали от това и онова предприятие, захванато от мнозина или от едного деятеля, но от святата цел и благородните побуждения, от които са се ръководили деятелите. За нас това е важно. Ние можем да иаброим мнозина херои, които са посягали на живота си, както казах, които са убивали чеда и жени, които са жертвували мило и драго за известна цел и идея. Каква е била тая цел и идея? Освобождението на България изпод турското иго. Това е за нас достатъчно. „Тия, бунтовниците, бяха луди и неразбрани глави, нехранимайковци“ и пр. — викат някои наши благоразумни братя. Да, но тия бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди вече втори такива подобни на тях. Освен това ние молим тия благоразумни поклонници на разсъдъка да ни датират поне едно дребнаво събитие из техния обществен живот (чорбаджийски, търговски и учен), който да носи малко-много ха-рактер на пожертвование, на хероизъм и пр. Признаваме, че тяхна милост са били практични хора, знаяли са кайметьт на своята душа, трудили са се денонощно да има какво да оставят на чеда и унуки, били са добри християни; но всичко това се е въртяло все около собствените черва с някои дребни изключения. Съвсем си няма мястото да обвиняваме нашите деятели по въстанието. Ако те не можаха да извършат нещо по-сериозно, затова пък самият български народ е виноват, защото не е бнл достоен да се възползува от случая, не било дошло още онова време, за да оценн и той свободата. Мнозина ще да ни възразят може би, че в такъв случай не трябвало да се приготовлява никакво въстание; трябвало да се чака да блесне „просвещението“. На тоя въпрос ние ще да отговорим, че не са само нашите деятели по въстанието, които са били заблудени от своя безпримерен патриотизъм, да не можат да видят по-надалеч. Накъдето и да се обърне човек, от миналото на другите народи се вижда, че н тия са имали своите Левски, Бенковски и пр., които са си въобразявали, че с едно махвание ще да можат да съкрушат тиранина. Хора като Наполеона, който е тиранизирал цяла Европа, който е заповядал на няколко свои събратя монарси, при всичко че не прилича на Левскн и Бенковски, не влезе ли във Франция да превзема царство с 30–40 души пиени вагабонти? Тогава що остава на нашите бунтовници, които не са чели ни „Mémorial de Sainte Hèléne“, нито пък са писали „Manuel d’Artillerie“, и „Etudes sur le passé et l’avenir d’artillerie“? Кромвел е казал велика истина, че в големите преврати най-далеч отивали ония, които не са знаяли накъде ще вървят от най-напред. Хора, които нямат определен план предварително, точно и ясно, които са живи органи, отдадени всецяло на събитията, не зависи от тях самите да вземат връх и да преодолеят препятствията.