Той не се съгласяваше в нищо с другите овчари. Нито се кръстеше, нито пък се интересуваше да слуша, когато четяха за чудесата на св. Богородица, за което имаше основание да казва: „Чувал съм ги аз тях“ — защото беше живял в един гръцки манастир, гдето така също вършил пантаджилък заедно с някои калугери. Така също и набожността му беше съмнителна: мнозина бяха го виждали да яде скришом сирене в петък, а понякога и през пости.
Ако из чувалите на другите овчари се търкаляха спреш1, сирище, син камък, тютюн за краста, кръклиги, шила и разни други потребности, в чувала на Кондя лежаха картунки за барут, калъп за леение на куршуми, паласки, домоз-ая (инструмент, с който се вадят куршуми от пълна пушка), кремъци, железни котки и няколки пищова.
Когато изпратиха нас двама ни да отидем на Балкана със сюрията и още един грък, тоже овчар, когото проводиха да ни нагледва, защото както на Кондя, така и на мене не вярваха твърде, то първата дума, която ми каза тоя последният, беше: „Да се слушаме един други и да няма помежду ни мюзевирлък.“
Мина се неделя, минаха се две, а аз виждам, че Кондю иска да ми каже нещо, но не смее.
— Съгласие и вярност като има между двама души или повече другари, всичко е възможно — свършваше той.
— Това е така — отговарях аз и всеки отиваше по работата си.
— Бактисах вече от тая сухоежбина: лук, лук, най-после омръзва на човека — каза той една вечер, когато се приближавахме вече с овцете до кошарата, която се намираше сред гората. — Аз съм намислил да набедим някоя пущина (т.е. да заколим някоя овца), а че каквото ще, да става. Ще кажем, че я удавил вълкът. Сега ще те позная, ако си верен другар и юнак момче — прибави той, като ме тупаше по гърба.
Щом аз подадох своето съгласие, което другояче не можеше да бъде, защото с Кондя не бива шега, както казах, той се спусна сред овцете и хвана най-добрата овца, на която на часа отряза главата с широкия си нож. После това мене остави да закарам овцете, а той метна закланата овца на гърба си и отиде на кошарата да прави каварма от дроба й. Когато се наближи до кошарата, гдето беше другият ни другар, от когото трябваше да крием, Кондю започна да псува овчарлъка до девята рода, че цял ден уж бил носил закланата овца на гърба си, която, като видял, че умира, заклал я най-после.
Тая вечер той беше весел. Подпретнат под лактите, с лъжица в ръката, която час по час облизваше с широкия си язик, подклаждаше на огъня черното котелче, като пееше в същото време: „Прочул се е Богдан юнак.“ Това се повтори няколко пъти.
Освен това Кондю беше още и малджия (ония, които търсят готово имане). Всеки вечер той разказваше, че при еди-кой мост, извор, гроб, чешма, могила или кладенец имало закопано някоя тенджера, котел или казан с такива и такива пари; но че тия били заклети и докато не се принесе курбан, не можели да се намерят. Най-главното било да се узнае като какъв курбан е обречен. Това можело да се познае по следующия начин: на мястото, гдето са закопани парите, трябвало да се отсее пепел, обикновено срещу събота, и на заранта, каквато стъпка имало на тая пепел, т.е. на овца, на куче, кокошка и пр., такова животно трябвало да се принесе жертва. Много пъти се намирало и човешка стъпка; а в такъв случай и човек трябвало да се заколи. Той разказваше за едно имане, което било закопано на Демиркапия и което, ако се намерело, една царщина можело да се поддържа с него. То било дванадесят катъра фандъклии алтъни, хазна на един владика, който се връщал от Цариград и когото разбойниците заклали, като отнелни хазната му.
— Неговата одежда заедно с една златна тавичка, върху която се намират и два ялмазени камъци, големи като пачи яйца (тук Кондю си стискаше двете ръце, за да покаже по-нагледно големината на ялмазите), са закопани на същото място, дванадесят крачки настрана, към където изгрява слънцето. Докато не се намерят тия последните, които на часа трябва да се изпратят там (Кондю показа с едната си ръка към изток, с което разбира Божигроб), то хазната не може да се намери.
Една нощ, срещу Св. 40 мъченици, Кондю и други още негови приятели, съмнителни личности, ходехме да дирим подобно имане. Предметът бе една стара чешма, която в разстояние на няколко часа стана равна със земята. Според правилата на малджиите мястото се освети най-напред чрез прочитанието на някои молитви и запалванието на тамян. Дордето трая копанието, всинца трябваше да мълчиме, защото, като се говорело, имането потъвало още по-надълбоко. Разбира се, че освен камъци и кюнтове друго нищо се не намери на това място.