Вечерта, наместо да нощувам в „царското училище“, както си въобразявах глупаво от по-напред, прибрах се с багажа си заедно в един празен каик край Дунава, в който за честта ми имаше и една скъсана рогозчица. Тук аз прекарах първата нощ в Русчук. Кучета нямаше, както във Варна, но тяхното място държат комарите, които, доколко са немилостиви, може да ги знае само оня, който е замръквал покрай великата славянска река.
В няколко деня аз обиколих и руското консулато, и българската община, и народното училище, места, които ми показаха, че може да се достигне учението. На руското консулато мустакатият гавазин, ножът на който беше дълъг колкото едно кросно, скръцна зъби насреща ми и не ме остави да приближа до портите; на народното училище не зная каква дума не можах да произнеса правилно, което даде повод на учениците да кихнат от смях, и аз станах невидим из вратата; а в българската община ме нахукаха като говедо. Това се случи така: когато аз влязох в общинската стая, гдето събравшите се няколко души, повечето свещеници, се препираха нещо живо, седнах на един от столовете, без да ме покани някой и без да обърнат на мене какво-годе внимание, като мислеха може би, че съм някой от обикновените просители, които в турско време твърде често посещаваха българските общини.
Възползуван от тяхното невнимание, аз не останах мирен върху стола си. На една маса имаше няколко книги, които аз преспокойно разгледах една по една, без да искам за това нужното позволение. Моето любопитство беше безгранично. Върху друга една маса, около която седяха общинарите, имаше няколко тютюневи кутии, от които притеглих една полекичка и завъртях цигара, дебела колкото шията на едно шампанско стъкло, която като запалих и опънах няколко пъти с голям ищах по причина, че не бях виждал тютюнец няколко дена, стаята се изпълни с дим и един от присъствующите свещеници със сухо жълтеникаво лице започна да кашля, като че цепеше дъски. Това даде повод на присъствующите да ме сконфузят. Когато аз казвах, че съм дошел да им искам помощта да ме настанят в училището, то тия ми отговориха, че съм бил достоен повечето за селски кехая, отколкото за ученик.
— Тук хората влязват с голямо почитание, а ти си се разположил с цигара в устата и с кривнат настрана фес, като че се намираш в кръчма — прибави едно отче, лицето на което приличаше на пълна месечина.
Всеки може да си въобрази моето положение после тия произшествия. Аз бях разбит и отчаян съвършено. Познах себе си, че не съм достоен за нищо, освен да ме бият татарите по добруджанските голи поляни. Право казваха овчарите, че овчарската боя се не измива, че който е пасъл две-три години овце, от него не може да стане вече нищо. Нямаше съмнение, че аз теглех от себе си, от собствената си простотия, а не че хората ми бяха криви! Положението ми ставаше още по-лошаво откъм насъщния. Благодарение обаче на щедростта на нашия еснаф, т.е. на овчарите, не умрях гладен; както по пътя, така и тука излязвах деня по полето да си прося хляб от тях, като лъжех, че наскоро ме пуснали от затвора. Цели десет деня прекарах по тоя начин. Колкото за нощуване, не берях грижа; когато вечер хората бързаха да се приберат в къщите си, аз излязвах по краищата на града да търся някой каик или някои опустеля развалини, в които преминувах нощта.
Не ми оставаше друго, освен да се върна изново пак при овчарите. Но, боже мой, с какво лице щях да се подам при тях окъсан и одрипан? Имаше и това, че ако и сега се върнех, то до живот вече трябваше да се помиря с дряновата тояга. Но кредит имаше още при овчарите, да ми дават по едно коматче хляб, и аз реших, преди да се отправя обратно, да бутна още тук-там за място не при консули и общини, от които си видях вече честта, а нейде да бъда слуга, само за насъщния. Учението оставаше настрана. Моят петел не пееше твърде между нашите българи, които са много придирчиви, присмехулци и горделиви. Например на никое българско кавене човек като мене, бос и окъсан, не можеше да седне редом с другите посетители; а турците в това отношение не са така. Напротив, тия даже по-голямо предпочитание са готови да окажат на един беден рая, отколкото на добре облечения, когото презират още, че ходи от тях по-салтанатлия. Ето защо аз ударих по турските кавенета да търся прехрана. На едно от тия кавенета един стар турчин ме покани, ако обичам, да отида на лозето му да копая с другите работници. Условихме се да ми плаща по три гроша на ден и яденето от него. Докато трая пазарлъкът ни, аз се запознах няколко пъти с тютюневата му кесия, която можеше да събере до три оки жито.
Както по другите места, отгдето ми показваха вратата по причина на овчарските ми грубости, така и тука аз нямах никакво понятие за правилата на обнасянието, което трябва да съществува между слугата и господаря, между малкия и големия, между сития и гладния. Това аз не знаех по тая причина, защото, както казах, гдето му беше мястото, помежду овчарите не съществуват класове; тия са равни всички помежду си, живеят си патриархално с много малки изключения.