— Търговец съм аз — казва горделиво благородният крадец, — а не като тебе, голак и прост работник.
Ако попитате вие тоя търговец що е той заслужил със своята търговийка на другите, каква полза има человечеството от неговите везни и аршина му, то той ще да ви отговори просто и ясно, че не е петимен за нищо, почитат го навсякъде, плаща си редовно дълговете и данъка и си живее мирно, в съгласие с всичките, кланя се до земята на по-силните от него, а слабите презира и тъпче. А ако вие не обичате да лъжете, не си продавате съвестта на пазар и сте си издигнали гласа да защитите правдата, да спомогнете на потъпкания, за което ви хвърлят в затвора, всичкият свят е готов да извика. „Той е вагабонтин“, „Няма да стане от него човек“, „Не си гледа работата“ и пр. Идете после и кажете, че на тоя свят има право. Но да продължим да свършим по-скоро своя разказ, защото на читателите омръзна вече да слушат за овчари и абаджии.
Моят майстор беше набожен човек, както са набожни всички ония калпазани, между които кражбата и лъжата минува за чиста монета. Когато отваряше и затваряше дюгена си, когато излязваше заран от къщата си, той се прекръстяше по няколко пъти. Рано сутрина, в неделен ден, той отиваше най-напред в черкова и когато псалтовете пееха „господи, помилуй“, той пригласяше отстрана. Като минуваше през улицата с големи свещи в ръката, кашляше нависоко, да го слуша всеки.
Моята годишна заплата — триста гроша, — която ми се определи после шестмесечно безплатно слугувание, по причина че в разстояние на това време можах да изпека занаята, прокопсаният ми майстор прави-струва, глътна ми стоте гроша, за които каза, че ми ги броил, според както гласеше шарлатанският му тефтер. Месец юни, в който аз се бях пазарил, той преправи на юли, като измени н на л, така щото и оттам можа да ме подгори.
— Имате грешка, майсторе — казах аз един ден.
— Как смееш да изказваш недоверие към един търговски тефтер? — извика майсторът ми и работата така си остана.
Оплаках се на устабашията, но той не ме остави да си свърша думата, като казваше, че не е истина майсторът ми не бил от тях хора, да направи подобно злоупотребление.
Глава II. Българският революционен комитет
I
„Български революционерни комитет!“, „Панславически комитет!“, „Бунтовни комитет“ и пр. — лаеха него време всичките продадени полицейски и шпионски вестници, заедно с нашите главорези чорбаджии и интриганти гърци, низки поклонници и верни чада на тиранското правителство. Носовете на тия верни копои бяха обърнати към Букурещ и Белград. Там, и нигде другаде, се намира това „страшилище — комитетът“ — казваха тия и турското правителство по примера на другите образовани господарства устрои шпионско отделение, в което се записаха различни вагабонти: поляци, гьрци и някои наши продадани българи, които ходеха начесто да дирят „комитата“ в поменатите два града, отгдето се завръщаха с дебели лъжи, отличително свойство на шпионите, че издирили всичките главатари на комитета. Между другите наши българи в Букурещ е бил изпратен от страна на Али паша и някой си Светослав Сапунов. Ето що пише българският списател революционер — Л. Каравелов в своя в. Свобода, бр. 26, 10 декември 1871 г., за мисията на тая личност:
„Когато Сапунов дойде в Букурещ, то ни донесе две писма, из които едното беше от С., а другото от Д., в които ни рекомандуваха Сапунова като патриотин и умен човек. После вече ние узнахме, че писмото от Д. е фалшиво. В това писмо Д. (а може би и Арнаудов или сам Сапунов) ни пишеха: «Поговорете със Сапунова и гледайте да приемете неговите предложения»… Сапунов ни предложи и следующето: а) «Свобода» да престане и наместо нея да се издава «Революционер»; б) в «Революционер» да се псува Сърбия и Русия; в) да се говори всичко против Турция, само Али паша да се не закача; г) новият вестник да се издава тогава, когато се споразумееме с X. Арнаудова. За всичко това Сапунов ни предложи 300 турски лири“…