Въстанието през 1875 стана в месец септември, 16–18 число, а в края на месец октомври русчукският затвор беше изпълнен с млади българчета, замесени в това въстание, иай-много от шуменската чета. Също по това време в румънския градец Гюргево стояха около 15–20 души емигранти, всичките голи и боси, които едвам бяха сполучили да избягнат от турските власти в България. Между тия последните бяха: Ст. Стамболов, Панайот Волов, Георги Апостолов, Стоян Заимов, Христо Караминков, Иван хаджи Димитров, Иларион Драгостинов, двамата синове на баба Тонка и пр., за които ще говоря по-нататък. За тая последната се отворило сега голямо поприще за работа. Тя трябвало да помага и на избягналите в Гюргево, и на затворените в русчукската тъмница младежи. Но нейната сиромашка черга се била изтощила вече, тя не била в състояние да удовлетвори патриотическата си постъпка, без да прибегне до чуждата лепта.
Времената не били вече такива, както в 1868 г., когато мина четата на Хаджи Димитра. Онова, което се осъждало по онова време, на което плюел всеки така наречен благоразумен базиргянин, сега, после седем години, захванало да намира тук-таме поклонници и последователи между честната младеж. Заради това баба Тонка тръгнала от дюген на дюген, разбира се, по познатите приятели, да събира помощи от всякакви неща за затворените в русчукската тъмница и за емигрантите в Гюргево. Тя станала вече много повече известна между турците за „коджа комита“, но можела да ги върти така, щото оставали я свободно да се вижда с всекиго. Често тя ходела и в Гюргево при момчетата, за да им носи едно-друго и да им прибира ризите, които перяла и кърпела в Русе и пак ги изпращала обратно.
Понеже емигрантите в Гюргево решили да минат изново в България, между Русчук и Гюргево била устроена поща за писма и друга разни потребности. Всяка вечер в къщата на баба Тонка пруенощували по трима-четирма души власи каикчии, които бедната жена била длъжна да храми и пои. Тия разбирали значението на своята мисия, та затова не се отнасяли твърде скромно и не се задоволявали с онова, което им се давало. Много пъти до сутрин осъмвали да пият и се веселят, а баба Тонка им слугувала от почит и уважение не към тях самите, но за святото дело, на което служели.
В това време в дома на баба Тонка дошел да живей един турски големец с многочислен харем. Той бил изпратен нарочно, за да надзирава що се върши в къщата на старата жена. Минало се Рождество Христово и емигрантите от Гюргево започнали да минуват Дунава за в България. Мнозина от тях, т.е. всички, които минали през Русчук, трябвало да се отбият при баба Тонка. През нощта тя им опирала ризите, преобличала ги в други дрехи и пр. Една нощ дошли е къщата й трима души от тия апостоли: войводата Стоил, Георги Икономов и Христо Караминков; докато им се намери кола за Търново, тия трябвало да преседят един ден затворени в една стая. Работата била твърде опасна от страна на турците, които живеели в същия двор. За да отстрани всяко съмнение, баба Тонка прибягнала към хитрост. Тя взема две стъкла в ръцете си и започнала да играе из двора, като се и провиквала в същото време. Ветрените кадъни излезли да я гледат и заедно с мъжете си примирали от смях; тия били уверени, че бабата се е напила; но не знаяли какъв огън е горял в това време на нейната глава, когато тримата апостоли, които правителството търсело и под земята, готвели се да посрещнат всякоя опасност със запрегнати револвери в ръката.
Трябва да ви кажа и това, че баба Тонка е жена с весел и шеговит характер. Обстоятелствата я научили и на тая проста истина, че ако човек знае и умее, то много може да спечели пред простодушните турци, които не бяха престанали още от да не уважават пиените и да благоговеят пред лудите, били те от каквато и да е народност. Ако някой строг забитин, който я виждал за пръв път, започвал да я ругае и да я заплашва, че ще да я покачи на въжето, защото проводила четирима души синове в комитета, то тя му казвала, че е намислила наскоро да се жени, а нему, на забитина, ще да купи жълти ботуши от сватбата.
Правителственият човек не можел да разбере що за човек е тая жена, правел сравнение между шестдесятгодишната бабичка и жълтите ботуши и най-после се засмивал.
— Тия мои синове не излязоха от сой — казвала баба Тонка обикновено пред големците; — но сега, като се оженя, ще гледам да не раждам вече царски душмани.
III
Както 1868, така и 1876 година била злополучна за баба Тонка. Синовете й, които станали апостоли, Никола — във Врачанския окръг, а Георги — в Сливенския, тоя последният бил заклан от турците на 8 май около с. Нейково, главата на когото занесли в Сливен с едно писмо в устата10. Никола бил хванат жив и доведен в Русчук с цял синджир други юнаци. Него изпратили на вечно заточение; но изпровожданието му не станало така студено, както това било в 1868 година, когато баба Тонка не смеела да се подаде по улицата от критиките на глупавото обществено мнение. Сега нея придружаваха около стотина мъже, жени и момичета с китки цвете в ръцете, с които трупали осъдените юнаци заедно със сина й и техните ръждиви синджири. Баба Тонка вървяла гордо-гордо подир сина си и викала нависоко, че четирима синове има вече в гроба, двама умрели и двама полуживи; но още четирима ако би имала, то пак няма да й стане жално да ги види, че носят байряка. Турците бълвали гущери.
10
Турците са направили това, за да дадат по-голямо значение на убития, защото писмото означавало, че той не е току-така прост комита, но граматик на комитите, който ходел да ги записва. Когато да тръгва синът й Георги от Гюргево, баба Тонка употребила всичките си сили да го възвърне от апостолската мисия, защото оставала вече сама, но младото пъргаво момче захванало да се подиграва на старата си майка.