Това същото се случи и в 1876 година. Когато патриотите си блъскаха главите по кой начин да минат тихия бял Дунав, Тотю войвода подкопаваше стената на една кръчмарница с грабителска цел; а Панайот Хитов, след като накара комитета да му купи оръжие, първо качество, скъпи бииокли, тасче с изкуствена машинка, да пие на Балкана вода и пр., стана невидим из Румъния. Колкото за действията му в сръбската и руската война, аз не можа да кажа нищо определително. За дяда Панайота нека кажат сливенци. Старите войводи имаха значение и кураж дотогава, докогато минуваха за хайдути и докогато турските аени ги имаха за бабаити на равна степен с турците. Щом думата комита доби право на гражданство, щом бесилките се устроиха из България, мисията на старите войводи престана вече. Нови идеи — нови хора!
Аз съм бил много пъти очевидец, че когато ястъклиите мустаци обират паяжината, младите момчета са се сражавали с левска решителност. Причината на това е твърде проста. Хора, които са спечелили веднъж името войвода или друго някое прилагателно от юнашкия катехизис, по само себе си се разбира, че не им се умира твърде лесно, защото ги блазни бъдещето. Помня, когато Панайот пишеше от Белград до русчукския комитет, във всяко писмо загатваше: „Нужно е да се поразмисли за избиранието на един народен главатар.“ Същото това се случва и с дипломиранит. Сгъната диплома и турена в пазвата, се равни с един добър чифлик и с няколко воденици. „Защо я аз имам, когато не можа да й усетя добрината“ — разсъждава нейният притежател и стиска очи пред всякакъв позор.
III
В Стара Загора не беше само чорбаджийското тяло, което препятствуваше за диганието на бунт. При тия последните се присъединиха и представителите на ученото съсловие в града, т.е. тия, които не желаят да си развалят гечинмека и които обичат свободата, но да им я извоюва други, а тия да викат само ура. Тия убеждаваха младежите да си налягат парцалите, защото не е настанало още време за въстание, понеже руският топ не е гръмнал още, а Ристач се бил приел на аудиенция от султана, което било знак на приятелски отношения между господаря и васалния княз. Това мнение се поддържало и от вестниците „Narodni Listy“ и „Politike“, говореха двама учители, П. Иванов и Г. Бенев.
По тая причина младежите в Стара Загора се разделиха на две партии: за и против дигание на бунт. Начело на ония, които искаха да въстанат, стояха Стамболов, Георги Икономов от Сливен, Георги Димитров от Одрин и аз. Ние се поддържахме още от местните граждани братя Михал и Георги Жекови, Стефан Чифутина, Колю Ганчев и др. Така също и селяните от околните села дохождаха на групи при и нас да просят, щото колкото е възможно по-скоро да стане бунтът.
— Ако денят, в който трябва да въстанем, се продължи още няколко недели, то ние сме принудени да се избием един други — говореха те. Невъзможно е вече да останем за дълго време под турците. Тия ни съблякоха и ризите от гърба. Ние искаме бунт.
Разбира се, че всеки човек, който не е имал случая да дига друг път въстание, трябваше да вземе за чиста монета народната воля и желание.
За да се уверят приятелите по-добре, че не е само Стара Загора, която се готви за въстание на 7 септември, се изпрати за Търново Андрей Момчев, с писмо до тамошния комитет, за да ни явят положението на работите и да определят деня, в който трябваше да се дигне знамето на революцията. Пратеникът трябваше да пътува през гори и планини из непознати пътеки, да стигне по-скоро и да не се хване от правителството. Но той се забави твърде много, по причина на което сериозно захванахме да се боим да не би да се е случило нещо. Съзаклятниците, членове на комитета, дотолкова се интересуваха и безпокояха, щото три дена след заминуванието на пратеника всичките почти, разделени двама по двама, излязваха из града, по лозята и насядали тук-таме покрай казанлъшкия път, чакаха неговото появявание. За да не би да дадат знак за съмнение, че разискват нещо тайно, завинаги напредя им се намираше стъкло с ракия и няколко чаши. Пъдаринът от лозята, който обикновено биваше турчин, не закъсняваше да се яви с дълъг ятаган на кръста и тънка филинтра през рамото. По занятие пъдарин, положение твърде унизително; но като турчин, комуто трябваше да се клати глава, а особено по онова време, всичките в един глас го канеха да седне, на което той не си отваряше устата даже да поблагодари, като че това право му се даваше от другиго.