Градският час удари единадесят, а числото на нашите бунтовници — 20 души, — наместо да се увеличи, от час на час се смаляваше. Всички вече бяха на крак, облечени по хъшовски и въоръжени, а собствените ни дрехи бяха разхвърляни небрежно по земята, които всеки тъпчеше из краката си, като че в тях да се заключаваше робството. Нямаше вече „твое“, „мое“, всеки беше свободен да вземе онова, което му се харесваше, без да смее да му каже някой „нямаш право“. Стамболов, като главатар на въстанието, който трябваше да се отличава уж по всичко от другите, малко внимание обръщаше на формите и скъпите оръжия. Той се облече най-после и по причина, че дрехите и добрите оръжия бяха разграбени вече измежду бунтовниците, задоволи се само с една стара кремъклийка и с един селски калпак без никакви украшения.
Забележително бе и това, че главните деятели на революционния комитет стояха най-хладнокръвно. Господин Михайловски например, председателят на комитета, от два деня не беше се явявал в нашите събрания, при всичко че всеки ден провеждахме да го викат. Той казваше, че понеже къщата му била по-близко до Чадър могила, гдето трябваше да излязат заарските бунтовници, то направо щял да отиде там вечерта на 16 септемврий. Това същото оправдание приехме ние и от учителя Петър Иванов.
IV
Отдавна часът беше ударил един по турски, отдавна момчетата се разхождаха из двора, стегнати за път и накачени с разнообразни оръжия, отдавна златогривестият лъв се развяваше сред двора, пазен от няколко души юнаци, който беше привлякъл вниманието и на съседите, които се качеха по плетищата да ни гледат; а отвън, от старозагорските съзаклятници, никой не се явяваше. Разбира се, че ако работата ни беше само с града, то твърде лесно можехме да решим въпроса, т.е. като видяхме, че нашите собствени другари ни лъжат, никой не ни спираше да оставим града и да потърсим спасение другаде. Но ние имахме най-голяма надежда на селските съзаклятници, за които бяхме уверени, че ще дойдат, според както се бяха обещали, следователно нечестно беше от наша страна да ги оставим сами в такава критическа минута.
По тая причина решихме да излезем, макар и десят души, на Чадър могила, гдето вярвахме, че ще да намерим събрани поне 300 души, с които ще можем да ударим на града и ще принудим насилствено страхливите патриоти да ни придружат. В противен случай оставаше ни още едно средство: да отидем на Хаинето при дядо Никола и да се присъединим към неговите 700 души ратници…
Преди да излезем обаче из града и да тръгнем към бойното поле, гдето всеки имаше право да предполага, че на първия още ден може да стане жертва, за да изпълним един християнски дълг — проводихме да викат поп Ивана из града, да ни комка за последен път и да ни закълне. Божият служител обаче намерил за благосклонно да се откаже само по тая проста причина, че като било негов ред да служи литургия идущата неделя, не можел да извърши подобно престъпление, т.е. да ни закълне и комка. Фанатическата постъпка на тоя свещеник не ни отчая никак. Ние се закълнахме сами помежду си; Стамболов застана по средата и произнесе клетвата, която ние повтаряхме подиря му всички в един глас. Когато ставаше всичко това, вътре в стаята, на вратата и вън в двора бяха се събрали мъже и жени, които свободно гледаха на нашите въодушевления. Мъжете се разговаряха за следствието на нашето дело, а жените ронеха дребни сълзи и се молеха богу да ни дойде на помощ.
След клетвата последва братско цалувание и прегръщание. За ядение и пиение имаше много, но кое беше онова сърце, което да се разпусне и да изпълни тая естествена обязаност в подобна тържествена минута. Мисълта, че скоро ще да настане часът, в който ще разделяме мегдана с народния враг, дотолкова ни бе отвлякла вниманието, щото никой изпомежду ни не се погрижи, за да вземе със себе си поне една кора хляб, като че отивахме на угощение. „Кой знае? Докато изляза из града, може да ме убият“ — казваха някои от дружината и хвърляха настрана всякаква провизия, която ни се доставяше от по-старите хора. Младини!
За войвода на малката ни четица бе избран единодушно Георги Икономов, който от иай-напред се противеше да приеме тая гръмогласна титла, но после склони, защото помежду ни нямаше други по-достоен от него. За байрактар се избра Койчо Георгев, който отдавна чакаше навън с байряка, заобиколен от любопитните.