V
Мнозина от останалите ни другари не скланяха да вървят за Балкана, т.е. за Хаинето, като казваха, че не били приготвени за дълъг път и други още извинения. Но повечето гласове бяха на наша страна и незадоволните се престориха, че няма да упорствуват.
Когато байрактарят сне знамето от Чадър могила и ние се отправихме за към Хаинето през заарските лозя без път, така щото на много места бяхме принудени да обикаляме по причина на хендеците и други огради, градският часовник удари не пет, а седем (по турски), като да искаше с това да ни каже сбогом. Времето бе тихо, но нощта тъмна, защото месецът беше побягнал да се затули вече на запад.
Тая четица, която тръгна към Хаинето, се състоеше от: братя Михал и Георги Жекови, най-решителните момчета; Георги Апостолов, интелигентен момък, който говореше няколко европейски езици; Петко Стоянов-Поясът, фанатик бунтовник и страшен поклонник на своята двуцевна пушка и лафоше револвер, които чистеше по няколко пъти на ден и никога не позволяваше да се досегне някой до тях; Колю Райнов, старец на 60 години, който водеше със себе си и малкия си син; Койчо Георгиев-байрактаря; Георги Кюмюра, влюбен бунтовник, който преди два деня беше говорил на либето си, че е принуден да го остави, защото обича повече тънката филинтра; Стойчо Петков, отчаян човек, който се смееше, като че отива на сватба, и казваше, че за него няма друга кариера по-сгодна освен шумата; Христаки Генчев, двадесятгодишно момче, едно на майка, която от любов към рожбата си беше го снабдила с много потребности, които другите нямаха. После тях идеха Никола Станчев, Бойчо Атанасов, който не преставаше да говори като какво ще да кажат съседите му турци в чаршията, като видят на другия ден, че дюгенът му е затворен, и други още, на които имената не можа да си припомня. Всичките гореказани бяха жители от Стара Загора, хора от еснафска ръка. А чужденци бяха само Стамболов, Георги Икономов и аз.
Не иска дума, че без никакви почти изключения всичките поменати младежи имаха горе-долу своето състояние и никак не бяха принудени от глад да тръгнат по гората, както искат да кажат някои богати гюбрета. Единствената тяхна цел бе пламенната идея да отхвърлят турското иго.
Щом извървехме едно разстояние от 2½ часа, хоризонтът на изток почервеня и есенната зора не се забави да се покаже. До това време ние бяхме достигнали в една малка кория, именуема Глуханската, за която бачо Колю Райнов казваше, че е единственото място, в което можем да се закриеме от малко-малко. Тя се намира от Стара Загора на три часа разстояние, заобиколена с турски села. Тук наблизо е и Новата махала, българско селце.
В тая малка кория, заобиколена отвсякъде с поле като остров, влезе нашата четица, състояща се от 18–20 души. Като се изключи една малка долина, в която можеше да се изскрие човек за късо време, из останалото пространство на корията заекът можеше да се види. Положението ни не беше от завидните; нямаше съмнение, че в града знаеха вече за нашето излязвание, защото, докато преминем през лозята, много души ни видяха: потерята бе неизбежна него ден. В Глуханската кория ние щяхме да престоим само тоя ден, а вечерта, като притъмней, мислехме да се отправим за Хаинето. Изморени от трудното пътувание през нощта, мнозина усетиха нуждата от хляб и вода, но где да ги намериш? Измежду дружината се намери по една-две пити хляб за закуска, но вода нямаше там наоколо или, по-добре, имаше, а ние не знаехме на коя страна се намираше. По пладне хванахме един българин, който беше дошел да си сече дърва в корията, той се опита да бяга, когато го повикахме, но стражата излезе насреща му и го хвана. Бедният! Дълго време не можа той да проговоря, като го доведоха при четата, при всичкото ни уверение, че ние сме българи като него и само за доброто на неговите събратя българи сме излезли из шумата. Като се поокопити малко, проводихме го да ни донесе вода още с други двама души от четата, от близния там извор, който той ни показа. Понеже нямахме нито кратуна, нито стомна за вода, изпразнихме няколко мешинени паласки, които той ходи да пълни до десятина пъти.