Нашето намерение бе да осъмнем заранта в Хаинето при дяда Никола. На пътя ни стоеше село Елхово, през гдето трябваше да минем. Беше ни страх да пътуваме из обработения път, за да не връхлетиме върху някоя пусия от потеря, заради това тръгнахме направо през гората, без никакъв път и пътека. Всеки час падахме и ставахме по коленете си върху сипеите и урвите. Болният ни другар Михал Жеков, който яздеше на кон и който от минута на минута ставаше по-зле, до такава степен, щото не можеше да се стърпи да не издава болезнени стенания — падна от коня на земята, който хукна да бяга през гората, а бунтовническите ни потребности, като знаме, телескоп, кореспонденция и прочее, които бяха турени в дисаги, сипеха се по земята тук-там. После бяхме принудени да ги търсиме със запалени клечки кибрит.
Криво-ляво посред нощ надвесихме се над с. Елхово, кучетата на което ни поздравиха още отдалеч. Щяхме да го подминем отстрана, но понеже другарят ни М. Жеков не можеше вече да се крепи и на коня, при всичко, че го поддържаха двама души отстрани, по негова молба влязохме в селото, за да го оставим на някоя българска къща.
— Простете ме, братя, загдето ви оставям — говореше той на всяка стъпка, при всичко че никой го не обвиняваше.
На много хармани още в с. Елхово жителите турци и българи стояха да прибират храната си, със свещи и фенери. От ужасното лаение на кучетата те усетиха, че странни хора минуват из улицата, но като не знаеха още що става в Стара Загора, никой си не мръдна крака да ни наближи и разгледа що сме за хора. Ние търсихме къщата на някого си Андроника, когото Колю Райнов познаваше и при когото мислехме да оставим болния юнак, понеже бил добър човек. Тоя последният не ни остави дълго време да хлопаме на пътната врата; кучетата от цялото село, които ни бяха заобиколили, разбудиха не само приятеля Андроника, но всичката махала. Уплашен, от една страна, а, от друга, сънлив, Андроник не отговаряше прямо на нашите въпроси, когато го питахме ще приеме ли под своя защита М. Жекова.
— Че какво има; нали сме християни — брътвеше той безсъзнателно.
Заедно с Михал Жеков остана брат му Георги и Георги Кюмюра, по собствено тяхно желание, за да бъдат другари на болния. Ние излязохме набързо из селото, като взехме един човек, показан от Андроника, който щеше да ни покаже някое плитко място да прегазим Тунджа, понеже се бояхме да минем през моста, да не би да е заварден от някоя потеря. Когато излязахме накрай селото, месецът надникна през средногорските ниски върхове и разкошното легло на р. Тунджа, която се извиваше като змия по казанлъшкото текне, лъсна напреде ни.
Мостът на реката, кой е на отворено място и който можахме да разгледаме така също отдалеч, нямаше да се пази от никого. След като го преминахме, водачът, когото бяхме взели от Елхово, се върна назад, а ние се отправихме през нивята, без път, за Хаинето. Колкото и да бързахме да стигнем по скоро, бяхме принудени да почиваме твърде начесто, понеже не оставаше вече сила; бяхме убъхтани и заморени. Когато възлязохме на един бял сипей, отгдето трябваше да се навалим вече към Хаинето, хоризонтът на изток почервеня, което предизвестяваше скорошното съмвание; а до селото оставаше още един час път, ако не и повече, който ние не можехме да извървим и за два.
Ние имахме пълна възможност да се отбием в гората, гдето щяхме да бъдем по-безопасни и отгдето само един можеше да влезе в селото, за да вземе хляб и да види какво станаха 700-те души на дядо Никола; но по съображения, които не можа да си обясня сега, защото полуубитият и преследваният човек съвсем по друг начин разсъждава, отколкото оня, който стои на масата — решихме да влезехме в селото всички изедно.
Докато стигнем до хаинската река, която тече отдолу под селото, селяни — турци и българи — ни срещнаха на пътя. Тия излязваха из селото си, кой с кола, кой с брадва, по своята полска работа; а ние, въоръжени, подминвахме ги отстрана. Тия ни изглеждаха с любопитство, а някои по-дързостни, разбира се, турците, осмеляваха се да ни попитат що сме за хора и къде отиваме. Ние отговаряхме разнообразно: на едни казахме, че сме ловджии, на други — инженери18 и пр. Като влязахме в селото, беше се вече развидело добре: говедарите, телчарите и много жени, които изкарваха добитъка си, пречеха по пътя. Лошето беше още и това, че водачът Колю Райнов не можа да налучи от един път дядовата Николова къща. Но не стига и това: на края на селото изгубихме двама души от другарите си, Икономов и Ст. Петков, които ударили през друга улица, понеже бяха останали малко назад. Не говоря за будните селски стражари — кучетата. Те ни съпровождаха и от двете страни на улицата, като прескачаха и надничаха през плетищата, да не би да ни изгубят. Положение, както виждате, не твърде завидно.
18
Това обстоятелство много се съвпадаше, понеже по него време се правеше шосе в ближния Твърдишки боаз и различни инженери и кондуктори пречеха по околните села; а между нас имаше двама-трима с мушами и капели.