След като се скитахме няколко минути из улиците, случайно сме излезли пред къщицата на дядо Никола, която Колю Райнов можа да познае най-напред. Похлопахме на къщната врата. Войводата на седемстотин юнаци българи и турци не беше се събудил още; той си отспиваше на хладината. Похлопахме втори път още по-силио, на което ни се отговори с леко покашлювание.
Забута се дървената заключалка отвътре на вратата и след малко войводата стоеше напреде ни, отвътре, като държеше с едната си ръка вратата. Той беше по бели гащи, със син месал на главата и бос.
— Бре, къщата ми изгорихте!… — извика дядо Никола, щом ни позна кои сме, и натисна да затвори вратата.
Беше късно. Краищата на нашите пушки отдавна бяха препречени на вратата, дядо Никола натиска, ние натискахме отвън и като петима против един — надвихме.
— Махвайте се от къщата ми; по това време като вас хора влизат ли в село! — викаше той.
Дядо Никола имаше уважителни причини да говори така, но и ние от своя страна бяхме в пълното си право да го дириме: който е искал да му не боли никой главата, то да е стоял мирен и да не е ходил да се хвали, че има под командата си 700 души, с които ще да захване прохода. Само войводите в Румъния и Сърбия можеха да лъжат така безнаказано; с други думи, калпазанлъците и хвалбите само в поменатите страни минуваха за чиста монета. В България или бунтовник трябваше да бъдеш в пълна смисъл на думата, или продаден чорбаджия, за да те знае всеки.
От нашето не твърде прилично влизание, от което се полюля цялата къща чак в основата си, всичките домашни на дяда Никола се събудиха и втревожиха. Ступанката му плачеше на една страна, а дядо Никола ни гледаше омаян и не знаеше накъде да ни експедитира.
Той отвори друга една врата, в същата стая, гдето бяхме влезли, и ни покани да влезем вътре; а после заедно с Коля Райнов излязаха из селото да търсят изгубените ни другари и да подслушат: не се ли говори иещо за нашето идвание.
Стаята или мястото, в което ни покани дядо Никола да влезем, не беше ни стая, ни килер, ни хамбар, но прост курник за хвърковати домашни гадове, със следите и миризмата на които се запознахме още с първо влязвание. Това място служеше на дяда Никола още, като сиромах човек, за държение на тютюн, чесън, лук и пр., които бяха окачени по стените. Както къщицата на дядо Никола, така и това помещение нямаше прозорец. През друга една врата се излязваше в градината, обрасла в буйна трева, което беше добре за нас.
Никой от нас не си отвори устата да забележи тия неудобства. С първо влизание още ние се изтъркаляхме един въз други в тая нечистотия и заспахме като умрели, па става, щото ще. Две нощи и един ден се изминуваха вече, откакто не бяхме затваряли очи; от друга страна, немалко бяхме убити. Баба Николица разтовари коня ни, който бяхме взели от Новата махала, и го пусна да пасе из градината, разбира се, на скрито място. После тя обиколи и нас и ни заповяда никакъв шум да не дигаме, а да си налягаме парцалите. От всичко това се виждаше, че тя е опитна жена, слугувала е и друг път на такива хора с по-определена цел, с които ступанинът й е имал работа през целия си живот.
Подир пладне, когато ни разбудиха да хапнем, двамата старци, бачо Кольо и дядо Никола, стояха край огъня, коляно до коляно, заключени вътре в стаята. Напреде им имаше калаено жебениче с ракийка, а на огъня къкреше черно котелче с гозба — прясна тундженска пъстърва. Тия изглеждаха много по-весело, отколкото по-напред, а особено дядо Никола. Причината на всичко това беше, че според събраните из селото сведения за нашето идвание се говорело, че сме дошли и заминали, никой не видял, когато сме хлътнали в къщата на дядо Никола. А двамата ни изгубени приятели не можели да ги намерят: научили се само, че тия заминали нагоре към лозята.