— Знаете ли вие где се намираме? — питаше той на нисък глас. — Всички сме изклани като ярета, ако подушат турците. Хайде аз ще вървя нанапред и ще издавам глас, като кога се мамят кози; а вие ще следвате подир гласа.
Но не беше само това; бай Стоян захвана да си преправя гласа после малко, като че врещеше съща коза. Ние тичахме подиря му. Като излязахме отвън селото, отправихме се към боаза (Хаинския), направо през нивята.
Из тесния Хаински боаз тече река: пътят, който върви из боаза към Трявна и през който трябваше да минем ние, минува покрай самата река, като лъкатуши успоредно с нейната не дотолкова права линия. Тоя път, или тая сляпа пътека, беше по него време дотолкова тясна, щото двама души ако дойдеха наспоред, един от тях трябваше да падне долу в реката. Пътеката се намираше на самия бряг; из нея течеше порой вода. Падания и подхлъзвания бяха наред; един от другарите ни, Георги Апостолов, се капична чак долу в реката; ние щяхме да го заминем преспокойно, защото не го видяхме, когато падна, по причина на убийствената тъмнина, ако да не го чухме отпосле, като издаваше от реката болезнени степания. С големи мъки едвам можахме да го изтеглим двама с Икономова; мястото беше много стръмно. Той беше паднал на края в реката, гдето му се изгуби и револверът.
Страшна картина представляваше напреде ни разяреният Балкан, а най-много боазът! Шум и трясък се слушаше там надалеч, реката и другите многобройни долини, дошли от пороя, ехтяха ужасно, гласът на свирепия вълк се чуваше от дясна страна в урвата, небесната гръмотевица следваше и само когато се светнеше, можехме да съгледаме тук-там напредя си някои от високите върхове, които се издигаха над боаза.
Помолихме бай Стояна да се отбиеме малко в някоя от находящите се из боаза воденици, дордето попрестане дъждът, но старецът бе неумолим; той беше самовластен, господар сам на себе си, узнал бе в малко време, че между него и между нас нищо общо не може да има сред Хаинския боаз. Той не ни удостояваше даже с отговора си, а следваше да крачи напред, като че вървеше по тротоар, без да се стрепне даже.
— Вие уж се считате н’ам какви си; но доколкото можах да разбера, работата ви била много проста — говореше бай Стоян с назидателен тон, когато се бяхме спрели под един кичест бук да си починем на минута.
Старият ни водач искаше да каже с това, че сме били малко мекушави, не можем да вървим и пр. Той ни обясни, че три часа и половина имаме да вървим път, което място трябваше да вземем колкото е възможно по-скоро, защото реката, която има да газим на 4–5 места, щяла да дойде голяма, по причина на дъждовете. По негово предложение заловихме се един от друг изотзад, най-напред той, а най-подир Стамболов, който водеше коня, за да ие падаме уж, но и тая система на пътувание скоро ни показа, че има своите горчивини. Лошето беше това, че един като се подхлъзнеше да падне, цялата върволица изгубваше равновесие и политаше на земята.
Бай Стоян действително имал право да се бои от реката. Скоро тя дойде твърде голяма, щото едвам можахме да я прегазиме. Водата не ни хващаше и до колене, но по причина на силното течение мъчно се газеше.
След два часа вървене из боаза отбихме се на дясна страна в Балкана, гдето се падаше определеното ни място да отидем. Тук пътеката беше още по-лоша, която после малко съвсем се изгуби вече.
Докато бяхме още в реката, изпомежду ни само Стамболов не се покоряваше на бай Стояна; неговите уста не млъкваха.
— Когато един народ не обича свободата, то можеш ли да го принудиш за това насилствено? Лъжи, хвалби, голи обещания и нищо повече! Ходи, та се скитай сега по тия пустини, като Хамовото семе — говореше той не на нас, но така, сам на себе си, да си разпилей тъгите.
— Кажете на това хлапе да му не мели толкова устата — казваше бай Стоян, като се обръщаше наназад, понеже Стамболов, както казах, вървеше най-наподир с коня. — Не е сега време да се четат молитви.
След като превалихме вече една стръмна рътлина и се навалихме из една урва, гдето решително нищо не можеше вече да се види, по причина, че гъстите букове увеличаваха още повече тъмнината, бай Стоян ни каза да насядаме около един дънер, който представляваше величината на една манастирска бъчва.
— Успокойте се вече, момчета! Тук на това място и дяволът да дойде, не ще може да ни намери — прибави той и без да седне на минута поне да си почине, защото неговото изпечено по Балкана тяло нямаше нужда от подобни нежности, въздрасна нагоре по урвата като дива котка.