Покорни на заповедта му и петимни за отпочивка, ние попадахме на земята като полуубити и се свихме един до други. Трябва да знаете, че на това място, което беше върхът на планината, студът се увеличаваше още повече и че дъждът престана, а небето се изясни тук-там.
Дядо Стоян заплющя по урвата; скоро той домъкна около един конски товар дърва, покачи се на сухата хралупа, извади отвътре сушинка, насипа отгоре й малко барутец, запали най-напред прахан с голямото си огниво, което приличаше на совалка, и огънят пламна.
— Аз зная, че вие скоро ще изпозаспите, като напече огънят, но вардете се поне да не изгорите — каза дядо Стоян, като че да беше учил физиологията на съня.
И наистина той говореше право, не се измина половин час, и всичката дружина онемя около огъня, с изключение на бодрото старче, което, подпряно до дъба, надуваше своето късо чибуче. Тук, на това място, ние осъмнахме на другия ден; сега имахме възможност да разгледаме местността. Ние се намирахме между селата Хаинето и Дрента от северната страна на Балкана. Мястото се наричаше Татарската пътека. Ние бяхме в една урва, отгдето можехме да гледаме само противоположната урва, а друго нищо се не виждаше по причина на ниското място и на високите дървета, които стърчеха над главите ни. Измежду двете урви течеше река, на която слушахме само шума, а друго нищо се не виждаше.
Според разказванието на дяда Стояна, по тия места твърде начесто забикалял хайдушкият войвода Димитър Калъчлията. По онова време (преди 25 години) разходката по Балкана на независими хора дотолкова невинна се представлявала на турците, щото сам Димитър Калъчлията слизал в селата по големите празници на веселба и много пъти водел хорото сред село. Веднъж били изпратили да го преследват седем бюлюкбашии от разни градове, които навлезли донейда в Балкана, гдето бяхме ние, но после ги дострашало и се върнали. В това време прочутият Калъчлия пиел кафе с няколко души българи от потерята.
Смъкнахме се по-надолу до една канара, гдето трябваше да чакаме човека от селото. Конецът ни, който не можеше да върви вече оттука нататък по причина на местността, оставихме го вързан от едно дърво, по-горе, без никаква храна. Тук ние престояхме цял един ден, с надежда, че ще дойде човек от селото, който да остане при нас, а дядо Стоян да отиде със Стамболова за Търново. Напразно! И в тоя случай ние бяхме подиграни, както си предполагахме и от по-налред: хаинчени гледали само да се отърват от нас. От 700 души юнаци сега един не можеше да се намери, за да ни бъде водач само!
От стечението на такивато обстоятелства, т.е. лъжи, голи обещания, непостоянство и пр., които срещахме на всяка стъпка, куражът и пламенните въодушевления започваха да изчезват и у нас; а на тяхно място се появиха: униние, разочарование и малодушие. Не остана вече и що да се говори; никой не си отваряше устата да каже поне една думица за насърчение, понеже знаеше и усещаше, че никой няма да го повярва. Ако Велико Търново беше въстанало със своите смесени херои, то Хаинето, слава богу, не се намираше зад морето, следователно трябваше да чуеме досега. От Заара нямаше що да очакваме, защото не бе мъчно да си въобрази човек като какво щеше да бъде положението в тоя град после нашето излязвание: затваряние на младите, интриги на чорбаджиите, бой, претърсвание на къщи и пр.
По тая причина наместо въображаеми планове за нападение, паление и н’ам що си още, ставаха помежду ни предложения, накъде трябва да вървим, за да избегнем строгостта на правителството. Първият бе Стамболов, който предложи, че ще си вземе очите към Търново, отгдето ще си търси леснината да се вмъкне в благословената Румъния. Георги Икономов поиска да отиде с него, но Стамболов не го прие, защото първият от тях беше с европейска шапка, а последният, Стамболов, с потури и скъсан калпак. Той беше се приготвил още от село с тая форма, понеже се готвеше да пътува за Търново, както казах.
После малко Стамболов замина за Търново с бай Стояна, който щеше да го изведе само до пътя, който води в с. Дрента. Липсуванието на Стамболова изпомежду ни в такава критическа минута още повече увеличи нашето отчайвание. Бай Стоян се забави много повече, отколкото трябваше, в изпращанието на пътника; наближаваше да се мръкне, а него нямаше още. Ние започнахме да се безпокоим, че може би и той да ни остави, защото в такъв случай трябваше да се считаме вече за изгубени, не че щяха да ни избият турците, а така просто щяхме да измрем из Балкана от глад, понеже невъзможно бе да намерим изхода. Но верният дядо Стоян едва ли помисляше подобно нещо. Ние чухме ангелския му глас още отдалеч, когато той се кашляше през гората, знак хайдушки, за да ни предизвести да не би да стане някой сакатлък. Неговото появявание ни посъживи малко нещо. В знак на признателност за неговата честност ние му подарихме един нож и една пушка, които той горделиво накачи по себе си.