VII
Маенето ни из Балкана нямаше никаква цел; затова решихме да се върнем пак в с. Хаине, да се преоблечем в селски дрехи и докато не са се разшавали още турците, да си търси всеки селямета на главата, накъдето му видят очите. Когато на тръгвание отидохме да си вземем сиромашкия кон, който не беше ял от три дена, видяхме, че дървото, от което го бяхме вързали, беше обелено цяло-целеничко в корена, докъдето можал да досегне със зъбите си! Горкото животно, и нему било писано да пострада за българската свобода!…
След четири часа, в полунощ, ние се свивахме до един плет край селото Хаине, гдето беше ни оставил бай Стоян да го чакаме, докато той отиде в селото да ни донесе селски дрехи или да доведе при нас дяда Никола, за да ни даде някои наставления, като стар и патил хайдутин. Върховете на Балкана изново се покриха в мъгла, притъмня, както и в по-преднята нощ, и дъждът се оправи да вали. Чакахме час, чакахме два, ни бай Стоян се връща, ни дядо Никола се явява. Твърде възможно бе да са хванали турците и двамата, едина още през деня, а другия, като си е влязвал в селото. Сега оставаше ред само за нас… Всяко лайвание на селското куче пробуждаше у нас хиляди предчувствия, съпрежени повечето със съществуванието на душицата…
— А бе, момчета, какво е това от вас? Вие сте намислили и нас да погубите, и селото ни да изгорите, с децата заедно — викаше запъхтяно дядо Никола още отдалеч, щом се приближи до нас, придружен от бай Стояна. — Знаете ли вие, че селото гори на огън? Откакто сте заминали за Балкана, два пъти ми бастисваха къщата селският мухтарин и няколко турци, за да търсят вас.
Дядо Никола ни обвиняваше, че не сме почакали още един-два дена на Балкана, гдето нямало никаква опасност както за нас, така и за селото. Сега той се чудеше накъде да ни скрие, понеже нямаше там наблизо, освен пак Балкана, друго гористо място, гдето да можем да се криеме. В село бе невъзможно да влезем втори път, според както уверяваше той. Хляб даже не посмеял да ни вземе от къщата си, защото турците на всичко обръщали внимание. По съветите на същия дядо Никола тая нощ ние трябваше да отидем в една малка корийка, изходяща се на един и половина час разстояние от селото надолу, оттатък р. Тунджа, гдето на другия ден той щял да заобиколи с няколко души, уж че дошли да ловят риба, и по тоя начин, ако успеят, ще донесат селски дрехи за тримата ни другари, за Икономова и за мене по един чифт обуща, понеже дрехите ни бяха униформа от железницата, позната по тия места от всичките турци за неприкосновена, и по малко хляб. На това място, по причина на ослепителната тъмнина, един от другарите ме удари толкова силно с устата на пушката си, без да ще, щото кръвта рукна на часа и едната ми вежда повисна като конска устна.
Тръгнахме за гореказаната корийка, заедно с дядо Никола и бай Стояна. Пушките си оставихме до плета, пак по съветите на опитните хора, които тия щяха да приберат на връщане; останахме само с револверите. Пътят ни за корийката предстоеше през нивята и угарите. От силните дъждове те бяха се разкаляли до такава степен, щото краката ни потъваха до кичиците и чернопръстната кал, размесена с трева, лепеше се на големи топачи по краката ни. Мъките бяха от естество на ония, които не можат да се опишат.
Къде среднощ стигнахме левия бряг на р. Тунджа, която трябваше да прегазим; тя не беше такава бистра и скромна, каквато я видяхме преди два деня между Хаинето и Елхово. Силните порои бяха изменили и цвета, и величината й; мътна като боза, тя буйствуваше из своето легло и носеше по гладката си повърхност различни вещества: дървета, тръне и коренаци, които определяха бързината й. Не отведнъж се решихме ние да турим крак в тая дебела маса вода, която ни се показваше още по-страшна по причина на тъмната нощ. И как да не бъде страшна? Чуваш напреде си нещо, че хучи и клокочи, виждаш само на две-три крачки разстояние, че нещо се движи като черно валмо, и нищо повече. Дали напредя ни на това място, гдето щяхме да газиме, нямаше някой завой, някой дълбок вир или други лошави места, съществующи и в най-малките речички — за нас бе положително неизвестно.
— Няма време за маение, в селото огън гори; хайде по-скоро нагазвайте, да се върнеме и ние — викаше дядо Никола с повелителен тон и с по-голям кураж, отколкото като бяхме на къщата му.