Ние се колебаехме; някои от другарите нагазиха докъде колене, но пак се връщаха назад, като казваха: „Силно влече.“
— Ех, момчета, а че пак момчета! — каза сърдито бай Стоян и след като се прекръсти, което показваше, че и той не е свободен от нашата болест — страха, — защото българинът се кръсти и се моли само кога загърми, нагази с дрехите си е буйната и мътна Тунджа.
Ние го последвахме така също неразсъблечени. Най-дълбоките места на реката ни хванаха до пояса. И това беше доволно в една балканска река с бързо течение и камъци, но мястото, т.е. гечитът, беше много добър. Не даром имахме за преводачи двама хайдути, които по своята опитност знаеха мястото из околността на всяко камъче. Дядо Никола, който остана на другия бряг с коня ни, не се виждаше вече. Като наближихме края на реката, бай Стоян се завърна пак назад, а ние излязохме на десния тунджански бряг здраво и читаво, изтегнали от вода, която шуркаше от дрехите ни.
Оттук нататък се захващаше вече корията, за която се бяхме отправили. Най-напред се погрижихме да намерим някое възвишено място в тая местност, за да прекараме ужасната нощ, защото в равните места по причини на силния дъжд течеше вода. Погрижихме се да си стъкнем огнец, за да си свестим кочанясалите членове, но това бе невъзможно, по причина, че тук не се намираше сушинка, както това става в Балкана, гдето големите букови хралупи са неизчерпаемо съкровище.
Никой път няма да забравя аз тая страшна есенна нощ. Тя ни се стори, че не е 12–13 часа, но цяла година. През всичката нощ никой изпомежду ни не затвори очи. Свихме се под един сипей, впити един до други, уж за по-топло, но скоро краката ни се вдървиха от студ; всички треперехме еднообразно, като по правила, а студената лапавица продължаваше да шиба по храстовите листи. Ако се спирахме на едно място, още повече измръзнахме, а ако станехме да ходим, удряше ни на сън. В нищо нямаше спокойствие!
Съмна се по едно време и ние полюбопитствахме да разгледаме своето привременно жилище, защото божият ден беше за нас по-страшен и от нощта. Местността обаче не представляваше ония условия, каквито нам трябваха. Освен че корията беше много рядка, така също както Глуханската, съществуваха още извътре много пътища и пътеки, всичките наши неприятели; нямаше ни буйна папрат, ни съборени от бурята дървета, ни зъбести канари, нямаше място, гдето да не бе стъпил човечески крак. Тия несгодности отчаяха още повече дружината; опасността ставаше очевидна, тя се виждаше напредя ни във всичката своя голота.
По следствие на това, ние се съгласихме двама с Икономова да се откажем от съмнителната защита на тая кория и от помощта на дяда Никола, която той се обеща да принесе тоя същия ден, което така също беше още въпрос. Нашият план се състоеше в това: да тръгнем още на часа за Нова Загора (5½ часа), гдето началникът на станцията при железницата беше българин, Ив. Цанков, познат по своята честност и патриотизъм, за когото вярвахме, че ще да ни приеме и изпрати с трена към Одрин или Цариград, още повече, че той ни познаваше кои сме и каква работа вършехме. За това трудно пътувание до Нова Загора се облягахме само на една гаранция, а именно на компанската униформа, с изключение само на цървулите и белите навуща, които не подхождаха на сините жакети от Хиршовата компания.
Казвам трудно пътувание, защото гнетът на тескеретата, чрез който османската държава се мъчеше да запази своето съществувание, както правят това същото и много други тирански държави с християнски господари, беше в своята цветуща сила. Между две села от два-три часа разстояние невъзможно бе да се пропътува без пъстрото тескере; освен беклемите, тия разбойнически учреждения, освен необузданите заптиета, всяка друга краста, която носеше шарена чалма, имаше право да пита за тескере.
Това свое решение ние не забавихме да съобщим още на часа и на останалите си окаяни другари, като им казахме в същото време, че можем да вземем със себе си един-двама души, за които ще казваме, ако би да ни попита някой по пътя, че са наши работници, т.е. от железницата. Тия не одобриха нашия план, който намериха твърде смел — по тая причина никой не пожела да ни придружи.
— Ние ще да се върнем пак на своето родно място и ако има да се мре, то там желаем да измреме, при своите деца — отговори Никола Райнов, след като изпусна от шестдесятгодишните си гърди силна въздишка.
— Аз виждам своето спасение само при някой европейски консул, преимуществено при руския, затова ще тегля към Бургас — прибави Георги Апостолов.
— А ние желаем да измрем по-добре на бесилницата в някой град, отколкото да ни избият мърцина19 тука в това пусто място — отговори Икономов и след като се опростихме за последен път с всичките си другари, тръгнахме само двама с Икономова. Най-напред ни предстоеше да прегазим втори път р. Тунджа. Тя беше дошла, но не значително, така щото преминахме свободно, разбира се, пак непреоблечени. Важното бе, че към коя страна трябваше ние сега да вървиме, когато наоколо не само че нямаше никакви следи от път или пътека, но не знаехме и накъде се намира изток или запад, защото гъста мъгла бе се спуснала още заранта, като се съмна. За най-благоразумно намерихме да тръгнеме по течението на Тунджа, която има посока към Нова Загора. Мястото, през което пътувахме, беше нивя и угари; тия се бяха разкиснали по причина на дъждовете като масло, затова, колкото и да вървяхме бързо, не ни спореше.
19
При всичко че имахме още по един револвер при себе си, но от два дена мокри, тия бяха ръждясали до такава степен, щото не можеха да се въргят.