Подир един час вървене изпречи се напреде ни един път, доволно работен; ние го хванахме безсъзнателно, с надежда, че ще да срещнем някои пътници, които ще да ни насочат на правия ни път. И действително, не след дълго време примерджиха се насреща ни в мъглата три-четири предмета, които идеха насреща ни. Можахме да ги познаем, докато бяха още на далечно разстояние, че са турци.
Другарят ми поиска да кривнем от пътя, за да не се срещнем с тях, но аз са не съгласих, защото в такъв случай давахме им сериозни причини да ни заподозрат още повече.
След обикновеното урола (на добър час) един от тях ни попита кои сме и отгде идем.
— Отиваме на Ени-Заара, гдето служим на станцията, но като се връщахме от Казанлък, счупи ни се колата и ние тръгнахме по крака, па изгубихме пътя, като отивахме на едно село, и най-после решихме да си отидем по крака — казахме ние.
— Но вие и сега не сте в правия път, защото наместо в Н. Загора отивате в Сливен — отговори един от тях, а другарите му не снемаха очи от нас, понеже не изглеждахме твърде благоприлично.
— Стига си ги зяпал бе, хей, диване с диване — възрази сърдито един от четиримата души турци спрямо другаря си, който ни обясняваше на коя страна се намира н.-загорският път. — Не се ли усещаш, че тия ни лъжат? — прибави той. — Потъналите им в кал дрехи показват, че тия са пътували цяла нощ кой знае откъде.
Всяко оправдание беше излишно. Благодарение на Хиршовата униформа тия турци, които бяха въоръжени от краката до главата, не си позволиха да ни закачат. Като се затулихме вече от тях, такъв вървеж ударихме, щото с кон да ни гонеше някой, мъчно можеше да ни достигне. Ние се бояхме, че щом турците стигнат в Хаинето, ще се отвори дума за нас. Докато пристигнем до турското село Чанакчий, жива душа не срещнахме по пътя по причина на лошото време. Понеже 24 часа се изминуваха вече, откакто не бяхме турили в устата си хляб, принудихме се да се отбием на голямата воденица, която е близо до селото от долна страна, за да си изискаме малко ядение.
Повече от петдесят души селяни, турци и българи, имаше на тая воденица, дошли да си мелят брашното. Тия ни заобиколиха, като влязахме вътре, и с голямо любопитство започнаха да ни заничат. Ние им разправяхме хала си, т.е. че ни се счупила талигата и сме изгубили пътя, за което и те съжаляваха. Няколко души турци се завзеха даже да ни правят цигари, понеже ръцете ни бяха измокрени до костите; повечето чест се отдаваше за униформата; може би и на съмнителната ни народност, защото, като следвахме да говорим само на турски, мислеха ни, че не сме българи, което предположение, за да усилим още повече, заплатихме щедро на ония лица, които ни даваха по малко тютюн. Името българин нищо не чинеше по това време.
Хляб обаче не можаха да ни намерят, за което ни се извиниха твърде учтиво. Беше рамазан, както казах по-горе, а турците говеят през тоя месец. Млад един българин, който стоеше наред с турците и мълчешката гледаше повечето на белите ни навуща, отколкото на сините ни шапки, направи ни знак с очите си да излезем навън. Повече обяснения не бяха нужни. Като се отдалечихме на 20–30 крачки разстояние от воденицата, същият тоя млад българин ни изпревари от долня страна и след като ни каза да се не боим, защото никой не можал да ни разбере що сме за хора, извади изпод абата си една топла пята, която ми подаде в ръцете.
— Бързайте само колкото е възможно по-скоро и нищо повече — прибави той.
Тоя ангел-хранител, постъпката на когото не можахме да си обясним, поискахме да го възнаградим с един бешлик; но той се отказа благородно от тая не твърде малка награда в турско време, като каза, че нам трябвало повече пари.
Не топла пита хляб, не бо’зна какви си почести, не праведни оценения на трудовете, но две само думици, изказани съчувствено от другиго, са в състояние да оживят полуубитото същество и дълго време да подкрепят неговото съществувание. Постъпката на тоя благороден селянин до такава степен ни насърчи, щото ние крачехме бодро, упоени от радост, като да беше настанал конецът на всичките по-нататъшни опасности…