Ние бързахме да достигнем полите на Средня гора, защото само под нейните ниски дървенца можехме да се считаме за безопасни. Вечерта мислехме да пренощуваме в с. Кортен у някого си Стоянчо Георгев, роднина на другаря ми Икономова, когото щяхме и да задължим да ни снабди с някои потребности, а най-повече с обуща, защото в Нова Загора бе невъзможно да стъпим с белите навуща.
Като навлизахме в Средня гора, оставихме правия път и тръгнахме из слепите хайдушки пътеки, които Икономов познаваше много добре, както линията на Хиршовата железница. Дъждът не преставаше още да вали.
На пътя се срещнахме с един габровченин, който ни разказа, че миналата нощ в с. Елхово нападнали 300 души комити, които правили бой с турците.20 Ние се спогледахме с Икономова и помислихме, че тия 300 души не са други никои освен нашата четица, състояща се от девят души, която премина през това село вечерта на 17 септември. Така или инак, но хитрият габровченин не можа да се стърпи от да не покаже, че ни познава що сме за хора. „Бог да ви е на помощ!“ — каза той и бутна коня си.
VIII
Видело беше още, когато ние потеглихме да влезем в Кортен, голямо българско село, на един и половина час разстояние от Н. Загора. Ако беше останало на нас, щяхме да се бавим из треволигата, докато се мръкне добре, но пъдаринът на лозята, който така също излезе другар на Икономова по „стария занаят“, посочи ни един път през нивята, отгдето свободно можехме да влезем в селото, без да ни види някой. Колкото и да се прахме и измивахме на чешмата, все пак можеше да се познае по дрехите ни, че не сме чисти хора.
В къщата на Стоянча намерихме само майка му, баба Георгевица, стара жена на 50-55-годишна възраст. Тя стоеше навън в сайвана и спокойно си предеше на фурката. С първо виждание още можа тя да познае своя роднина, когото изглеждаше внимателно от краката до главата и като че се боеше да му отговори, преди да го разгледа.
— Хем, Георги, да ти кажа ли аз тебе правото? Махвайте се от къщата ми, докато е още рано — извика сърдито баба Георгевица наместо „добри дошли“ и челото й стана по-бръчкаво.
— Ние идем от железницата, гдето сме на служба, лельо, бъди спокойна — отговори Икономов.
— Казвам ви с добро: излезте от къщата ми, която е горяла вече един път — бъбреше още по-сърдито старата жена. — Знам аз каква е твоята железница — прибави тя, като се обърна към Георгия, — шумата!
Тук съм длъжен да ви кажа, че баба Георгевица беше опитна жена, затуй можа да ни познае от един път по каква работа сме ходили. Балканските юнаци тя ги познаваше само от песни и приказнички, но много пъти беше ги приемала на къщата си ни в туй, ни в онуй време, прала им е кирливите ризи, крила ги е и пр. А гдето казваше, че „къщата й изгоряла един път“, беше в пълното си право: мъжът й, за давание прибежище на хитовци и други още юнаци, гниеше от 14 години в Одринския затвор.
Синът й Стоенчо, който отсъствуваше от по-напред, дойде и ни свари, като се карахме с майка му. Той ни прие по-учтиво, каза на майка си да млъкне, защото не тя, а той заповяда в къщи, покани ни вътре в една стая; но ръцете му не преставаха да треперят, беше явно като ясния ден, че и той се безпокои вътрешно, а мъжкото му самолюбие не му позволяваше да ни каже правото.
Доволно беше, че ние се сещахме каква е работата. Затова побързахме да ни сложат да ядеме, а Стоенча задължихме да намери два чифта обуща, кундури или калеври, за да тръгнем още нея вечер за Нова Загора.
Стоенчо отиде да търси обуща при селския учител, а ние седнахме да ядеме. Баба Георгевица не преставаше отвън да чете молитви; ние слушахме свободно, когато тя нареждаше: „Изгоряхме, боже, отидохме!… Само една рожба си имах, но и нея ще ми отнемат тия капасъзи!… Из цялото село се говори вече, че двама непознати вървели към нашата къща…“ Колкото и да нямаше човек апетит за ядение, горните думл бяха в състояние да го накарат да му се разяде.
Обущата, които Стоенчо ни донесе после малко, приличаха повечето на суха пастърма, отколкото на калеври. Те бяха смазани и спитени, сухи и окърпени, яма върху яма. Посчукахме ги оттук-оттам, понамокрихме ги и где се закачили на пръстите ни, где не, колкото да се не каже, че сме боси — излязахме из селото часа към 11½ по турски вечерта, като казахме на Стоенча, че отиваме не за Нова Загора, но за Сливен.
Казах, че разстоянието от Кортен до града е един час и половина, най-много два; но ние едвам можахме да го вземем за четири и половина часа. Причините на това бяха много. Първо, че Новозагорското поле е прочуто със своята лепкава кал и, второ, че нашите прокопсани пантофи стояха на краката ни като букаи. Докато влезем в града, гьонът на единия Икономов пантоф се отпра съвсем, а на моите носовете зяпнаха като на ахтопод устата. Ние влязахме боси в града и макар часът да беше минал двата (до него време турците позволяваха да се ходи без фенер), по причина на европейското ни облекло никой не ни закачи.
20
Това беше вярно. Стефан Чифутов, който беше проводен в Сеймен да дига въстание, като пристигнал покрай Стара Загора и се научил, че ние сме заминали към Хаинето, потеглил да ни търси с една чета, състояща се от 105 души, а не от 300, което число беше увеличено, както това става в подобни случаи. Тая четица била завардена в с. Елхово от силна потеря, но след из-гърмяването на няколко пушки и от двете страни всичко се свършило.