Между града и станцията срещнахме случайно на пътя бъдещия си благодетел Цанкова. Той ни отрупа със стотина въпроси за новини от Заара и Сливен, каза ни, че според достоверни слухове всичките младежи от първия град били затворени от правителството, и пр. Ние се престорихме, че не знаем нищо, защото с него заедно вървеше един странен; казахме само, че желаеме да се срещнем с него после на станцията, гдето и отидохме да го чакаме.
Служащите на станцията, от които мнозина имаше да ни познават, не бяха си легнали още. Разбира се, че нашето появявание при тях с хубавите пантофи не щеше да им произведе добро впечатление, а най-важното бе и това, че при тях имаше и няколко жандарми, пазители на станцията. По тая причина ние се примъкнахме полекичка, поотминахме станцията и отидохме измежду вагоните да чакаме, дордето се завърне Цанков. Злочестият човек нигде не може да се скрие от преследванието на горчивата съдба. Една жена, която, вижда се работата, че е стояла на прозорците, можала да ни съгледа и като помислила, че не сме добри хора, вдигна врявата:
— Василе! Заптии! Вижте що са за хора навън, които обикалят покрай мазата и хамбарите…
И Васил, и заптиите, и други още работници на минутата изхвръкнаха навън.
После няколко минути ние вече бяхме в осветената стая за пасажерите, заобиколени от любопитните.
— А защо не влязохте при нас? — попита един от тях. — Дава не сте някои чужденци: хора от същата железница?
Ние мигахме напредя им като куче във воденица. Докато постоим няколко минути, водата от дрехите ни потече по дъските и образува вадички; от друга страна, кралимарковските калеври ни придаваха по-голям блясък; благодарение обаче на калта, тяхната форма не можеше да се види дотолкова. Заптиите само мълчаха; те ни изглеждаха под вежди и преспокойно надуваха своите пъстри чибуци. Турска работа!
Завърна се по едно време Цанков и ни повика да отидем при него на горния етаж. Когато другарят ми се качеше нагоре ло стълбите, върху които пантофите му правеха продълговати дъмги от кал, жената на Цанкова го размерваше изподир, а после се обърна към слугата, когото питаше: „Кои са тия цигани, които ми омискиниха къщата?“
Както си мислехме, така и се случи. Цанков се намеси в участието на нашата съдба. Той ни снабди с по някоя пара, даде ни по един чифт прилични пантофи и се обеща да ни качи на трена на другия ден, без да позволи на заптиите да ни питат за тескерета.
Икономов замина благополучно за Цариград, а аз останах най-напред на Търново-Сеймен, като мислех, че ще сполуча пак да си взема службата. Освен това не ми се искаше да отида в Румъния, за която бях си съставил понятие, че е кюп, в който твърде лесно се претопяват народностите. Благополучното преминувание на Икономова за Одрин се дължи на двама наши приятели, К. Теодоров, кондуктор на трена, и Утини, макинистът, родом славянин. Тия туриха Икономова в тентата (място, гдето стои водата за машината) и той бе длъжен да престои във водата цял-целеничък чак до Одрин, само с главата навън. Между другите българи по железницата, които спасиха мнозина въстаници, първо място завземаше К. Теодоров, който е спасил мнозина от въжето. Зная още едно лице, Манол, с една ръка, служащ на одринската станция, така също приятел на въстаниците.
Но това бе невъзможно, т.е. да остана на Сеймен, защото всичките бяха се изучили накъде съм отсъствувал; и приятели, и неприятели бягаха от мен като от чумата. На втория ден от пристиганието ми на Сеймен получих записка от Стефан Чифутина, с която ме викаше да отида да се видим в селото. Тоя сиромах, който беше от мене повече компрометиран, защото имаше работа със селяните, на които се считаше като главатар, намерих го в дюгена на Господина, скрит долу в мазата между бъчовите заедно с Димча (тоже из Заара). Той потвърди слуха, че като не можал да развали моста на Сеймен, отправил се със 105 души въстаници към Заара, гдето, като не можал да ни намери, тръгнал към Хаинето да ни търси, заедно с четата си. На с. Елхово, гдето турците се усетили, че е излязла тая чета, направили засада близо до селото, която четата видяла от по-напред и взела нужните мерки. Според уверяванието на Стефана и на Димча, от българската чета се наранил само един поборник, а от турците, които излезли от засадата си, паднали убити няколко души. После това произшествие гладната чета се отказала да върви вече напред. Момчетата се разпръснали кой накъдето види по Средня гора; едни от тях избили многобройните турски потери, други се хванали живи, а трети успели да избягат, които наскоро щели да се хванат, защото правителството пипало деятелно.