— С големи молби приятелят Господин склони да ни отстъпи мазата си за два-три деня, но тая заран той ни каза да си търсим вече леснината, защото селяните захванали да му подмятат думи — прибави Стефан. — Не зная какво ще да се прави.
Аз отговорих на двамата си едномисленици, че не можа им помогна в нищо, и ги оставих на съдбата им в тъмната миризлива маза.
Стефан Гергюв Чифутинът е родом от Стара Загора. Той беше на възраст около на 28 години, синеок, с малки руси мустачки, коса и брада тоже руси, по занаятие хлебарин, с което се занимаваше в селото Сеймен, гдето държеше и фурна. Чифутин го наричаха, защото свободно говореше еврейския язик. Стефан беше един от честните и предадени хора на революционерний комитет. Често той дохождаше от Сеймен на станцията и в селото Търново, с кош на гърба, пълен с хляб, а между хлябовете в. „Независимост“ или друга някоя брошура от Л. Каравелов, които той раздаваше по другите работници, „да учат словото божие“, според както се изразяваше той сам.
С тия няколко думи поисках аз да запозная читателите със скромния хлебарин Стефан Чифутов, защото той не е вече между живите. Той издъхна на въжето пролетта през 1876 година, когато се дигна Панагюрското въстание, в град Одрин върху моста, а тялото му се хвърлило в Марица!…
Слухът, че в Стара Загора за затворени всички млади и развити хора, всеки ден се потвърждаваше. Според едни числото на затворниците излизало 800 — 1000 души, според други — 2000, а според турския източник, който никак се не церемони с нулите — 5000 души. На основание на тия слухове аз отидох в Одрин, за да се отдалеча от Заара и да забавя за няколко деня хващанието си, понеже там не ме познаваха дотолкова. Навсякъде турците бяха наежени от заарското събитие; преглежданието на тескеретата се извършваше с най-голяма строгост; ония пътници, които се кажеха, че са от Заара, нищо не можеше да ги гарантира, от да не посетят затвора.
Очевидци разказват, че когато се получило известие в Узунджовския панаир, че в Заара станали комитетите, всичките дюгени се затворили всеки бързал и се приготовлявал да бяга, а мнозина от заарските търговци били арестувани още там. Факт е и това, че тоя прочут панаир, който е събирал търговци от четиритех страни на Отоманската империя, па даже от Немско, Сърбия и Румъния, комерческата му звезда угасна безвъзвратно същата тая година (1875), по Заарското въстание, който факт като да предизвестяваше с това паданието на турското царство.
Както в Сеймен, така и в Одрин, между приятелите, някогашни едномисленици, и мене беше минала черна котка. Ходих ден, ходих два — никой не ти подава братска ръка, всеки бърза, всеки има работа, бил подозрян и нам що си още, като че да имаше на челото ми написано „Съучастник в Заарското въстание“. Деня се присламчах тук-таме, гдето завърна, а нощно време гълтах богато чистия въздух върху сланата под черниците покрай Марица; братското съчувствие и святото дело в Стара Загора бяха нанесли последен удар на скромната ми кесийка, щото не бе останало и за насъщния. Срещнах се с един приятел на станцията, от категорията на „учените“ и многоглаголствующи, на име Петър Станчев (из Търново), който беше по едно време учител в Одрин и когото Стамболов ми препоръчваше за отчаян патриот. Та и аз се бях срещал с него по-напред. Той не жалеше ни думи, ни високи фрази, ни възклицания, когато говорехме за бъдещото движение. „Огън и меч! Ето где е нашето спасение.“ — казваше тоя симпатичен момък.
„Ето човек, който ще да ме чуе и ще да вземе живо участие в моето положение“ — си помислих аз и гордо, като неотдавнашен бунтовник, застанах напредя му.
— Поздравява те приятелят ви Стамболов, когото виждах в Стара Загора — казах аз най-напред, което беше като предисловие на последующето: „Дай ми някоя пара“, „Помогни ми да се скрия“.
— Засега сбогом… Човек ме чака — отговори някогашният горещ патриот и си подаде ръката, в която като да държеше лед.
После няколко минути само шумът на колата се чуваше, с която той отстъпи към града.
Трябваше да се потърси някой от неблагоразумните, от ония, които не знаят каймета ни на парата, ни на живота, ни на златното бъдеще. За такъв аз намерих Петър Стайков, родом от Карлово, службаш на жележницата и обесен на Пловдивския мост по-после, нещо, което показва неговата непрактичност. Петър държеше квартира на Караагач при Одрин, гдето се завръщаше само през деня. В тая нова квартира, гдето имаше само една стара баба, гъркиня, той ме заведе да стоя с такова условие, че ще да се престоря на болен и ще лежа постоянно, без да се подавам вън из вратата, а хляб ще да ми доставя той скрито, по няколко пити, които ще крия под дрехите си. Три деня прекарах аз в къщата на тая баба, която никога не можа да ме види като ям, и напълно вярваше, че действително съм болен. Един път ме свари, като се боря със стомната за вода.