— Чакай, синко, ти какво направи! — извика тя и се впусна да вземе от ръцете ми зеления бърдук. — Три деня става, как не си турил нищо в устата си, а пиеш вода!
Между това работите, наместо да се оправят, от ден на ден вземаха по-страшни размери. Българите изгубиха всякакво доверие към правителството, т.е. изгубиха и оная лицемерна преданост, която до това време се крепеше криво-ляво. Затваряния и преследвания се почнаха навсякъде; обири, нападения и всякакъв род хищничества от страна на турското население се подигаха против ненавистната рая, „комита“, пред които турското правителство затваряше очи. От Стара Загора пристигнаха обезпокоителни слухове от заптийски източник, че жива душа няма свободна в тоя немирен град: всички били затворени. За няколко дена съобщенията с тоя град бяха прекъсани, защото никой не смееше да отиде за там освен заптиите.
Полицията в Одрин правеше и нощта на ден. На станцията бяха докарани около стотина жандарми с разни ефендета и кетипи, които прецеждаха пътниците през ключова дупка, идели тия откъдето и да е. Разбира се, че в тоя случай най-голямото предпочитание се отдаваше на българина. Така или инак, но, от една страна, цензът на българщината растеше значително в това време; тия бяха хероите на деня.
Пред вид на тая опасност аз намислих да изляза от Одрин и да потърся другаде спасение. Понеже в други отдалечени градове, гдето нямаше железница, невъзможно бе да се отиде без тескере, реших да си опитам щастието при друг един приятел. Ради Иванов, началник на харманлийската станция, която е втора станция на железницата от Одрин към Пловдив. Него аз щех да моля или да ме скрие в станцията, или пък да ме снабди с някое тескере.
За тая цел излязах една заран на одринската станция, докато не беше тръгнал още тренът за Харманлий. Едно, че нямах дребосък да си купя билет, друго препятствие беше и това, че който влезеше в салона, гдето се продават билетите, искаше му се тескере. Докато се оглеждах наоколо си, като заек, кой ще посегне да ме хване, кой ще ме попита за името ми, обади се отзаде ми един ангелски глас: „Не желаеш ли да пътуваш за някъде, да те препоръчам на приятелите от трена безплатно и без да ти се случи нещо?“…
Човекът, който ми говореше това, бе кондукторът К. Теодоров, българин, служащ на железницата, който знаеше положението ми. Предварително аз не бях му говорил нищо, но за човек благороден, който желае да помогне на своя брат, не е нужно дълго и широко обяснение: страждающият се познава по много външни признаци.
— А ако дойдат да те хващат оттука, то няма да допуснем да стане работата въпрос — говореше ми после два часа приятелят Ради Иванов, на Харманлий, който ме прие по начин съвсем рицарски. — В такъв случай ние ще вземем по един револвер, ще да се прегърнем и ще се убием един други, като всички съзаклетници… Можеш да останеш при мене в станцията не за няколко деня, но за цяла година, ако обичаш — прибави той.
IX
И така Заарското въстание се свърши, без да замирише на барут. Това аз казвам само за нашата чета, т.е. четата, която се състоеше от главатарите на въстанието и от по-първите заарски интелигенти. Дотука, може да се каже, аз разказах, доколкото ми беше това възможно, най-важните събития от това въстание. Хайдете сега да се повърнем в Стара Загора и да видим що там става после 16 септември, когато ние се простихме с тоя град от Чадър могила.
Най-напред съм длъжен да кажа това, че старозагорският затвор дошел тесен за заподозрените и набедени комити. Когато се изпълнил вече затворът, правителството разпоредило да натъпчат останалите затворници в старото здание, наречено Безистенът. Тия последните възлизаха на брой около 800–900 души; в тяхното число влизаха и истинските бунтовници, и благоразумните, и учените, селяни, граждани и пр. Правителството не правеше разлика между поп Ивана, който не искаше да ни причасти, и между Господин Михайловски, който ни излъга, преди да излезем.