ДЕМОКРАЦИЯТА
Първата световна война разделя две епохи от историята на човечеството. Победата на Антантата е победа на парламентарния тип общества над авторитарните. Поражението на трите големи империи — германската, австроунгарската и турската — и разпадането на руската империя е поражение на деспотизма, на ограничаването на правата и свободите на гражданите.
Разразилите се революционни вихрушки измитат от политическата сцена управляващата консервативна класа, премахват или силно ограничават привилегиите на аристокрацията, висшата бюрокрация, генералитета, едрите земевладелци, църквата. Създадените републики не сменят само „шапката“ на държавата, те полагат началото на нова политическа система.
В Германия и Австрия, управлявани от социалдемократи, промените са утвърдени с приемането на демократични конституции, гарантиращи правата и свободите на гражданите и общо избирателно право за мъжете и жените. Но старите консервативни сили в Германия бързо се съвземат, дискредитираните с националната катастрофа партии се реорганизират, сменят си дрехите и с новите имена повеждат скрита атака срещу „децата на поражението“ — републиката и демокрацията, внесени с щиковете на Антантата. Появяват се и нови партии, които в политическата координатна система се настаняват от крайно левия фланг — комунисти, до крайно десния — националсоциалисти.
На политическата карта на Европа републиките и монархиите са разпределени почти по равно. Австрия, Албания (от 1928 г. — монархия), Германия, Естония, Ирландия, Латвия, Литва, Полша, Португалия, Унгария (от 1920 г. „кралство“ без крал — с регент диктатора Хорти), Финландия, Франция, Чехословакия, Швейцария, както и Съветският съюз и Турция, разпрострели се на два континента, са републики. Белгия, България, Великобритания, Гърция (република от 1925 до 1935 г.), Дания, Испания (република от 1931 г.), Италия, Люксембург, Норвегия, Румъния, Сърбо-Хърватско-Словенско, Холандия, Швеция са монархии.
Главното разделение по картата на Европа може да се направи, като се прокара разграничителна линия между царството на коня — на грубата сила, и царството на конската сила — на науката и техническия прогрес, на демокрацията. В списъка на монархиите може да се посочат образцови за времето си демократични държави и обратно — в някои републики се развиват процеси на формиране на най-отявлени диктатури.
Според „роднинските“ белези всички държави по света след Първата световна война се групират в следните типове общества: демократични, авторитарни, тоталитарни, колониални.
Демократичните общества — държавите с функционираща парламентарна система, не са „близнаци“, те се различават една от друга в зависимост от националните особености и традиции. Няколко са основните обединяващи ги белези.
1. Народовластие чрез свободни избори, в които участват в мирно съревнование всички политически партии, като тенденцията е въвеждането на общо избирателно право — право на глас за навършилите 21 години. За тези принципи се казва: „Гласовете се броят, не се претеглят“ (т. е. и беден, и богат — с един глас). Някои страни закъсняват с даването на избирателни права на жените. В Швеция жените, преди да получат в 1918 г. подобни права, са имали право на глас в общинските избори. Във Великобритания в 1918 г. получават право на глас навършилите 30 години жени и в 1928 г. този таван за „политическа зрелост“ е свален на 21 години. Във Франция жените гласуват от 1945 г., в Швейцария — чак след рефрендума от 1971 г., защото с референдума от 1959 г. мъжете не признават търсеното от жените равноправие.
2. Не формално, а осъществено в живота разделение на трите власти: законодателна, изпълнителна и съдебна, отчет на правителството пред парламента и възможност за предсрочни избори при някои кризи в обществото — възможност, която е клапан, отдушник за отслабване на напрежението.
3. Конституционни гаранции за свободите на гражданите и правата на личността.
4. Свобода на организацията, иа печата и на контрола от опозицията върху властта.
Битка за избирателя — това е една от новостите на следвоенния свят, защото това е битка кой да управлява държавата, да използва нейните материални и финансови възможности. В тази битка партиите се променят организационно и идейно.
Методите на политическата борба на социалдемократическите партии — чрез добре насочена пропаганда към трудещите се, дребната буржоазия, средните слоеве, интелигенцията с преса, брошури, събрания, митинги, манифестации, просветителска дейност, забави, увеселения, чрез програми, в които революционните лозунги са за далечното бъдеще, а за близкото се разработват възможни за осъществяване искания за реформи, с които да се подобряват положението и условията на труд на определени съсловия от обществото — оказват влияние върху буржоазните партии, които са подценявали тези методи на борба за власт.