Мусолини идва на власт, като използва страха на буржоазията от болшевизма. През януари 1921 г. и в Италия се появява комунистическа партия, която с лозунгите си дава възможност на фашистите да се обявят за спасители на страната от „червените“ и „азиатците“. Италианските либерали и демократи допускат сериозни грешки: силно надценяват опасността отляво и силно подценяват опасността отдясно. През 1921 г. фашистите са допуснати до изборна коалиция с управляващия блок. Логиката на министър-председателя Джолити е била проста — Мусолини да се използва като маша за вадене на кестените от жаравата — да разгроми социалистическото и комунистическото движение с терор и със средства, които демокрацията изключва, а после да бъде отстранен от властта. На фашизма се гледа като на рожба на епохата на насилие, като на временен политически фактор.
Мусолини обаче се превръща в чук, който чупи главите на своите покровители. На 28 октомври 1922 г. фашистите започнат „поход към Рим“ и без да срещнат съпротива, на 30 октомври влизат в столицата. Крал Виктор Емануил III предлага на Мусолини министър-председателското място. Един историк от САЩ — Ф. Валентайн, е лаконичен: „Историята на Хитлер е история на едно подценяване.“ Преди това обаче може да се каже: „Историята на Мусолини и на фашизма е история на едно подценяване.“
Преходът от парламентарна система към открита фашистка диктатура завършва в края на 1926 година. Демокрацията е ликвидирана от фашистката партия и фашистката милиция. Върхът на партията е Големият фашистки съвет (ГФС), който започна да подготвя всички по-важни решения, засягащи не само партията, но и цялата страна. Ключовите постове в държавата са запазени за членове на ГФС. Мусолини, който е глава на правителството, е дуче (водач) на НФП. Заседанията на ГФС започнат с поименна проверка на членовете и всеки, който си чува името, скача с вик: „Да живее Дучето!“ При влизането си в партията новият член полага клетва: „Кълна се да изпълнявам безпрекословно нарежданията на Дучето и да служа с всичките си сили и ако е нужно, и с кръвта си на делото на фашистката революция!“ Клетва за вярност към дучето полагат всички фашистки милиционери, а по-късно и всички държавни чиновници, включително и учителите и дори и професорите.
През ноември 1926 г. е приет закон за защита на държавата, според който се създава трибунал за съдене по съкратената процедура за „политически престъпления“, и политическа полиция. С декрети на Мусолини са забранени партиите, с изключение на фашистката. Ликвидирана е свободата на печата. Камарата на депутатите от 1928 г. е преобразувана в Корпоративна камара. В изборите в цяла Италия се гласува само с една листа с 400 имена, одобрени от Мусолини. В условията на диктатура и без конкуренция в изборите е ясно, че тази листа ще получи „народното доверие“.
Опит за заблуда на световното обществено мнение, а всъщност забрана на стачките и контрол върху икономиката, е „великото откритие“ на Мусолини — корпоративната система.
Според закона корпорацията обединява в две успоредни организации с „равни права“ всички работници, работодатели и техните фашистки профсъюзи, като шеф на всяко местно, областно и национално обединение е съответният шеф на НФП. Първият министър на корпорациите е самият Мусолини. На корпорациите се приписва правото да „управляват“ страната, като предлагат кандидатите за Корпоративната камара.
Мусолини препоръчва корпоративната система на всички други държави и я нарича „корпоративен социализъм“ — тя леко и ефикасно премахвала разрушаващата обществото класова борба и хармонизирала отношенията капиталист—работник. Същността обаче на тази система най-точно е определена от либерала антифашист Салвемини: работниците в корпорацията имат толкова власт, колкото и животните в дружествата за закрила на животните.
Фашизмът полага големи усилия за спечелването на младежта. За възпитаването на децата и младежите от предучилищна възраст до студентските скамейки са създадени различни организации. Клетвата на тези организации е: „Аз вярвам в гения на Мусолини!“