Същия ден е организирано и тържество за делегатите — среща с висшите ръководители на болшевишката партия, на съветската държава, на профсъюзите. Отново краят на речта на Ленин е ефектен: „Другарите, които присъстват в тази зала, видяха как се основава първата Съветска република, те виждат сега как се основава III, Комунистическият интернационал, те ще видят как ще бъде основана Световната федеративна съветска република.“
Болшевиките откриват бързо и главното препятствие, което трябва да се преодолее, главният неприятел, срещу когото трябва да засилят огъня с всичките си оръжия — световната социалдемокрация. В Платформата това е посочено ясно: „Необходимото предварително условие“ за „победоносната борба е разривът не само с преките лакеи на капитала и палачите на комунистическата революция“ — „десните социалдемократи“, но и разривът с „центъра“ (кауцкианците).
В специална резолюция възстановеният Втори интернационал е наречен „жълт Интернационал на стачкоизменниците“, „оръдие в ръцете на буржоазията“. Работниците са призовани „да започнат най-решителна борба“ срещу „този «Интернационал» на лъжата и измамата“.
Първият конгрес приема и резолюция за „белия терор“. Формулата „бял терор“; появила се по време на гражданската война, влиза в речника на Коминтерна не само за да се порицаят антидемократичните мерки на различни правителства, но и всички действия на демократичните правителства срещу организирани от комунисти акции, когато при тези акции се нарушават законите. В резолюцията в един кюп са поставени „германските и австрийските буржоа и социалпредателите“ (нарицателно заедно със „социалшовинисти“ или „социалимпериалисти“, използвано от болшевиките по време на войната), които „със своя бял терор напълно разкрили канибалската си природа“.
Конгресът приема Манифест към пролетариата от цял свит, написан от Троцки и обявен от Зиновиев за „втория комунистически манифест“ след Манифеста на Маркс и Енгелс.
Конгресът решава в ръководството — Изпълнителния комитет на Коминтерна (ИККИ), което ще заседава в Москва, всяка партия да изпраща свой представител. В Бюрото на ИККИ влизат Ленин, Троцки, Григорий Зиновиев, Раковски и Фриц Платен. Нито един от тях няма да види световната съветска република, а четиримата ще бъдат убити от ръце на комунисти: Троцки — в Мексико през август 1940 г. (убиецът Рамон Меркадер, агент на съветската политическа полиция, за „подвига“ си получава званието „Герой на Съветския съюз“); Зиновиев, който е определен от болшевишката партия за председател на ИККИ, е разстрелян през 1936 г. след пародия на процес; Раковски — подлаган многократно на морални и физически инквизиции, е разстрелян в затвора през 1941 г.; Платен, който е връзката на Ленин и групата болшевики с швейцарското правителство за прехвърлянето им през Германия със специален пломбиран вагон (преминаването през април 1917 г. на руските граждани през неприятелска територия е разрешено от самото Главно командване на германските войски и от кайзеровото правителство), един от ръководителите на Швейцарската комунистическа партия, е арестуван в Съветския съюз през 1937 г. и умира в затвора.
Истинското организационно изграждане на Коминтерна е постигнато на втория конгрес през 1920 г. с приемането на Устав и на Условия за влизане в Коминтерна и с дял куп тезиси и доклади, подготвени от Ленин. Уставът обявява Коминтерна за „единна световна комунистическа партия“ със секции в отделните страни. За цел на Коминтерна се посочва събарянето с всички средства „на международната буржоазия и създаването на международна Съветска република — преходен стадий към пълното унищожаване на държавата“.
В Условията се твърди съвършено произволно, че „класовата борба в почти всички страни на Европа и Америка навлиза във фаза на гражданска война“, дори „във фазата на най-изострена гражданска война“. От тази погрешна оценка следва друга важна грешка, която оковава завинаги световното комунистическо движение в догмата, наречена „демократически централизъм“. Според дванадесетото условие „партиите, принадлежащи към Комунистическия интернационал, са длъжни да бъдат изградени на принципа на демократическия централизъм“, но комунистическата партия ще можела да изпълни своя ревоционен дълг само ако бъде „организирана по най-централизиран начин, ако в нея господства желязна дисциплина, граничеща с военна дисциплина“.