Някои от социалдемократическите партии се опитват да въздействат върху политиката на болшевиките и на ръководения от тях Коминтерн в посока към демократизиране, към отказ от политиката на гражданска война в редовете на работническата класа, към сътрудничество с всички работнически партии. Идеята е привлекателна и ИККИ се съгласява през 1922 г. да се проведе в Берлин среща на представители на трите интернационала. Това съгласие е оспорвано от ръководствата на някои комунистически партии. Ръководителите на Френската комунистическа партия например още живеят със самочувствието, че тя е по-силна от социалистическата партия и че нямало защо да се подава ръка на давещия се. На срещи със секретари на партийни организации зам. генералният секретар на ФКП Трейн през януари 1922 г. разяснява истинския смисъл на политиката на единен фронт: да се сближават с реформистките шефове при всяка обща акция и след това да се отдалечават, но тъй, както „се приближава и отдалечава ръката до кокошката при оскубването на перата“. Трейн обаче не е отговорил на въпроса, какво ще прави комунистическата партия, ако „социалистическата кокошка“ след първата шепа оскубани пера се разкряка и побегне далече.
Още по-образно е разтълкувал характера на новите отношения комунисти—социалдемократи Т. Джексън на конгреса на Английската комунистическа партия през март 1922 г. — „Отначало им стискаме ръката, а после — гърлото!“
Но и ръководителите на Коминтерна не крият, че кампанията, която водят за единен фронт, е средство за привличане на членовете на социалдемократическите партии на страната на пролетарската революция, или както е писал Зиновиев в доклада си пред специална свикания пленум на ИККИ, това е „тактическа маневра“ за показване на истинския облик на социалдемократите, „за погребване на лидерите на II и II 1/2 интернационал“. След подобна подготовка от страна на ИККИ е ясно, че срещата в Берлин е осъдена предварително на неуспех. Тогава в ИККИ откриват формулата „борба за работническо правителство“, разширена за по-слабо развитите страни като „работническо-селско правителство“. Съдържанието обаче на политиката, която подобно правителство е трябвало да провежда, се разбира от друг доклад на Зиновиев от лятото на 1922 г.: работническото правителство е правителство на диктатурата на пролетариата. „То е псевдоним на съветската власт, то е по-удобно за обикновените работници и затова искаме да използваме тази формула.“
Зиновиев е знаел отлично, че нито една уважаваща себе си партия няма да се съгласи да бъде ръководена от комунистическа партия в борбата за власт и резултатът от тази борба да бъде установяването на диктатура на пролетариата. Уважаващите себе си партии се борят за власт с бюлетини в ръце, а не с пушки. Но за ръководителите на болшевишката партия е било важно да разполагат с лозунг, който да бъде използван като оръжие в борбата за печеленето на влияние и за изместването на социалдемократическите партии от заетите от тях позиции.
СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯТА
Деветнадесетият век е век на формиране на съвременното лице на Европа. Феодализмът си отива, подгонен от парната машина, металите, електричеството, нефта. Войни и революции чертаят граници на големи и малки държави. В историята влизат имена на големи и малки политици. Учени откриват тайните на звездите и атомите, изясняват отношенията маймуна човек. От чупенето на машината — „виновник“ за мизерията на работника, от организирани демонстрации се достига до политическата партия, която се бори за решително подобряване на положението на бедните, като се вземат властта и парите на богатите.
В теорията за светлото бъдеще се появяват имената на Маркс и Енгелс — бащи на идеята за насилието като акушерка на прогреса. В хаоса на миналото те се стараят да открият закономерности, които подготвят необратимо комунистическата революция, възшествието на диктатурата на пролетариата. Тази диктатура щяла да доведе до изчезване на класите, а с тях и самата държава — омразна и омръзнала на свободолюбивия човек институция. Наричат последователите на тези идеи пролетарски революционери. В края на века все по-често ги наричат и марксисти. Работническата класа, която непрекъснато множи редиците си, е благоприятната почва за разпространението на тези идеи.
Друга посока за развитието на теорията за светлото бъдеше сочат мислители, убедени, че отношенията човек—човек трябва да бъдат… човешки! В хармония и с общи усилия всички социални слоеве, които изграждат пирамидата на обществото, трябва да дадат своя принос за издигането на жизненото равнище, за развитието на просветата и културата, за оздравяването на морала, за демократизирането на политическия живот, за по-голяма социална справедливост — това е програмата на голяма група от теоретици и политически дейци, които никога не са приемали идеите на Маркс за изостряне на класовата борба на работниците срещу капиталистите.